Сибин Майналовски - Усмивка в полунощ

Но май се отплеснах. Важното в случая не е фактът, че магьосниците предпочетоха тривиалния живот пред битките с дракони, гоблини и разбеснели се амазонки. Проблемът бе, че с всеки един отказал се от магията вълшебник силата на любовта повяхваше все повече и повече. На пръсти се брояха тези, които останаха верни на света на чародействата, не се поддадоха на лъжата, наречена „биологичен часовник“ и не хукнаха да правят семейства и деца като освирепели от сексуален глад урук-хаи. Моята скромна личност бе сред тях, както предполагам се досещате.

Бяхме останали без сили, но въпреки това продължихме да поддържаме любовта жива. Обикаляхме из световете, докато нозете ни се израниха, а очите ни помръкнаха от постоянното взиране в далечината в търсене на истинска, неподправена обич. Не спирахме да се надяваме, че някой ден, без значение колко далеч във времето ще е той, ще спрем за малко в някой напълно непознат град, ще седнем на площада, за да починат изморените ни до краен предел тела, и ще сплетем погледи с Нея – жената, която е способна да вижда отвъд изпокъсаните дрехи, брадясалите бузи и изгризаните нокти. Защото няма по-голяма магия от тази – да проникнеш в душата на магьосник. А жената, съумяла да преодолее втълпеното ѝ от общество, родители и приятелки неверие във вълшебствата, без проблем би успяла да съживи любовта, без значение колко я е мачкало и унижавало обществото преди това.

Минаваха години, челата ни се покриваха с все повече и повече бръчки, дългите коси оредяваха и побеляваха като върховете на Самотната планина, а вярата, че ще открием онова, което търсехме цял живот, изтъняваше неумолимо с всяка секунда. Но един ден – не помня колко десетки или хиляди летà по-късно – се случи онова, заради което започнах разказа си. В едно забравено от всички богове селце се запознах с Лана, обикновено момиче от простолюдието, която успя да заплени душата ми от първия миг, в който очите ни се срещнаха. Нямам намерение да ви отегчавам с подробности – просто искам да знаете, че комбинацията между изтерзан от постоянно търсене взор и лукава женска магия е повече от пагубна. Когато прозрях истината, вече бе късно – бях вложил всичките си чувства в тази връзка, без да отлагам нищо за черни дни. И тази наивност ми струваше скъпо.

А, както се оказа впоследствие – и не само на мен. Когато и последните сълзи засъхнаха по бузите ми, усетих как във въздуха се разнесе писък. Дори и моето красноречие не е достатъчно, за да го опиша така правдиво, та да си представите цялото отчаяние и обреченост, които струяха от него. Това бе плачът на майка, загубила единственото си дете; воят на глутницата вълци, която оплаква застреляния си от безсърдечен ловец другар; викът на предсмъртна агония, изтръгващ се от дробовете на премазано от камъни тримесечно коте...

Именно това бе мигът, в който умря любовта.

Оттогава насетне не спирам да се проклинам заради неразумния си избор. Опитвам се да удавя спомена за последните глътки въздух на най-истинското чувство във вселената в алкохол, цигарен дим и разврат. Мъча се да се накарам да повярвам, че въпреки всичко тя не е мъртва. Насилвам се да си представя как един ден ще се надигне отново като блуждаещо огънче над блатото на хорската дребнавост и ще дари с детински чиста усмивка озлобелите до краен предел еснафи.

Опитвам се да си втълпя, че не съм виновен.

Но пред очите ми все още стои гледката на постепенно избледняващите цветове на живота, а в ушите ми кънти онзи писък.

Тези спомени и тази вина ще ме преследват, докато съм жив.

Да се надяваме – не още дълго.