Сибин Майналовски - Усмивка в полунощ

Вината на магьосника

(Публикува се за пръв път!)

Надали ще издържа още дълго. Усещам как трите пакета цигари на ден вече прояждат дробовете ми, огромното количество алкохол дълбае стомаха ми, а отровните мисли постепенно превръщат мозъка ми в къс окървавена болка. Дори телата на магьосниците понякога се предават... особено ако магията, която ги поддържа, е слаба, изтощена и немощна, загубила отдавна желание за каквото и да било. Затова исках да ви разкажа още една история. Кой знае – може и да е последната, която ще чуете от мен.

Искам да ви разкажа как умря любовта.

Да, любовта... не знам дали си спомняте за онова дребно и безплатно нещо, което от време на време бликваше между хората изневиделица и вкарваше по малко смисъл в скучните им стресирани животи. Най-странната от всички странни магии, непринудена и неподдаваща се на дресура, която във всеки един момент можеше да кривне в неизвестна посока, да потъне под земята за ден или месец, а след това отново да лумне като отдавна изгаснал драконов огън в пещерите на Тротенбург. Приличаше на феникс, защото милиони и милиарди дребни душици всяка нощ я кълцаха с изкованите си от презрение мечове, заравяха я в гробищата на собствените си амбиции, опитваха се да я давят в крокодилските сълзи на сребролюбието и двуличието, но тя всеки път някак си успяваше да възкръсне, да се отърси от помията, с която я бяха залели и да въздигне снага, по-красива и по-очарователна от всякога.

Предполагам, че нямате ни най-малка представа защо става така. Ще ви обясня.

„Виновни“ за тази неувяхваща жизненост бяхме ние – малкото останали на този свят магьосници. Без значение дали си Тъмен или Светъл Маг, дали си известен с вълшебствата си по целия свят или си закотвен в малко планинско селце, където със заклинания помагаш на реколтата да не измръзне и на кокошките да снасят повече – в сърцето на всеки един чародей се таеше малка светлинка, която ни помагаше да не изгубим напълно човешката си същност. Именно тя подхранваше мечтите и копнежите ни, когато се влюбехме. И когато някой от нас загубеше вяра в истинската любов, крехкото пламъче бе това, което ни поддържаше живи и, вкопчено с все сили в обичта, я измъкваше от водовъртежа на отчаянието.

Но, както знаеше, да си магьосник е тежка и в много случаи неблагодарна работа. Един след друг хора от всички светове захвърляха жезлите си, отричаха се на всеослушание от вълшебствата и ставаха обикновени, сиви и скучни. Отдавна умря споменът за Мелтор Непреклонния, който с двете си ръце успя да спре нашествието на Звездомразците от Севера – в момента той е директор на банков клон и всяка събота, докато пие дежурната си бира в „Зелената котка“, се кълне колко е щастлив и как досадният живот сред числа и финансов хаос му доставя пълно удовлетворение. Кролт Дъджосвиреца от десетки летà не е изричал заклинание, въпреки че жителите на Маригор биха дали мило и драго да се върне и поне за седмица-две да оправи отвратителното време в долината – сега е софтуерен инженер и най-близкият му досег с магията е нещо, което според него звучи като „tail -f /var/log/“12. Не твърде разнообразни са делата и на легендарния Роби Къртис, който навремето завърши Университета на Светлосенките с пълно отличие – нещо, което не се бе удавало дори на самия Тери Сторн – а сега търка столовете в унила фирма за търговия с мебели, веднъж месечно пристига в „Котката“, изпива две-три водки и се прибира у дома си, където го чакат безинтересната му жена и трите малки сополиви дечурлига...