Ю Несбьо - Ловци на глави

Мъчех се да прочета повече по лицето на Граф, да доловя нещо недоизказано в гласа му. Нищо. Или тази мисъл бе минавала твърде често през ума му, или той беше същински дявол, непоклатим като скала. Колебаех се кое е за предпочитане.

— Значи на осемнайсет години си живеел в Осло, а баща ти е бил обявен за изчезнал. Бил си младеж с проблеми. Какво направи?

— Завърших средното си образование с отличен успех и постъпих в Холандския кралски корпус за морски пехотинци — осведоми ме Граф.

— Пехотинци. Звучи като място, където приемат само мачовци?

— Точно така е.

— От стотина кандидати влиза един.

— Нещо такова. Повикаха ме на приемни тестове. В продължение на месец с удивителна последователност се стараят да те съсипят. А после — ако издържиш — четири години работят за възстановяването ти.

— Гледал съм такива неща по филмите.

— Вярвай ми, Роджър, точно това не си го виждал на филм.

Погледнах го. Вярвах му.

— После постъпих в антитерористичната организация ББЕ в Дорн. Останах там осем години. Разгледах целия свят: Суринам, Холандските Антили, Индонезия, Афганистан. Ходих на зимни тренировъчни упражнения в Харща и на Вос. По време на една кампания за залавяне на наркотици в Суринам ме плениха и ме подложиха на жестоки разпити.

— Колко екзотично! Но ти не обели дума, нали?

— Дума ли? — усмихна се Клас Граф. — Разбъбрих се като селска клюкарка. Наркобароните не си играят на разпити.

Наведох се напред.

— А какво правят?

Граф ме изгледа продължително с повдигната вежда.

— Едва ли искаш да узнаеш, Роджър.

Останах леко разочарован, но кимнах и се отпуснах назад.

— И твоите другари бяха избити, така ли?

— Не. Когато удариха позициите, които издадох, моите хора вече не бяха там. Прекарах два месеца в мазе и се хранех с изгнили плодове, а вместо вода пиех течността от личинките на комарите. ББЕ ме спасиха оттам. Стопих се, станах четирийсет и пет килограма.

Погледнах го и се опитах да си представя как са го измъчвали. Как е понасял издевателствата. И как е изглеждала четирийсет и пет килограмовата версия на Клас Граф. Различно, разбира се. Или може би все пак не толкова различно.

— Не е никак чудно, че си напуснал ББЕ.

— Не това беше причината. Осемте години, прекарани там, са най-хубавите години в живота ми, Роджър. Между мен и другарите ми имаше приятелство и сплотеност, каквито има и по филмите. Но освен това там усвоих онова, което впоследствие се превърна в мой занаят.

— А именно?

— Издирването на хора. В ББЕ има тъй нареченият отдел TRACK — група, специализирана да издирва хора при всякакви обстоятелства и навсякъде по света. Именно такива „момчета“ ме намериха в мазето. Кандидатствах за работа при тях, одобриха ме и там научих всичко — от древни индиански методи за разчитане на следи до разпити на свидетели и най-модерните електронни проследяващи устройства. Така се свързах с „ХОТЕ“. Бяха произвели предавател с големината на копче за риза. Идеята им беше да го закрепят за някого и така да проследяват всичките му движения чрез приемник, какъвто сме гледали в шпионските филми още от шейсетте, но до момента никой не бе успявал да го разработи така, че да работи задоволително. И копчето на „ХОТЕ“ се оказа неизползваемо: влияеше се от телесната пот, блокираше при температура под десет градуса, а сигналите му преминаваха само през съвсем тънки стени. Шефът на „ХОТЕ“ обаче ме хареса. Нямаше синове…

— А ти си нямал баща.

Граф ме удостои със снизходителна усмивка.

— Продължавай — подканих го аз.

— След осемте години военна служба започнах да следвам инженерство в Хага. Разходите по обучението ми пое „ХОТЕ“. През първата година от престоя ми в компанията създадохме проследяващо устройство, което работеше безотказно при екстремни обстоятелства. След пет години бях номер две в командното звено. След осем поех лидерската позиция, а останалото вече ти е известно.

Облегнах се на стола и отпих от кафето. Уцелихме десетката. Имахме победител. Дори написах на листа назначен . Вероятно по тази причина се поколебах дали да продължа с въпросите. Сигурно някаква интуиция ми подсказа да спра дотук. Или нещо друго.

— Още нещо ли искаш да ме питаш? — предположи Граф.

— Не говорихме за брака ти — помъчих се да се измъкна аз.

— Казах ти важните неща. Искаш ли да чуеш и за брака ми?

Поклатих глава и реших да приключа беседата. Но съдбата се намеси. И то в лицето на самия Клас Граф.