Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Сигурен ли сте, че сте биеше ченге? — засмя се Кели, като се настани обратно върху дивана. — Звучите, сякаш още сте в полицията.

— Уверявам ви, че не съм.

— Е, добре, ще ви повярвам. — Той замислено дръпна от пурата си. — И кое ви кара да смятате, че мога да ви помогна?

— Семейството ви тогава е обитавало една от старите къщи при водениците, нали?

— Така е — кимна Кели. — Макар че сега няма да познаете мястото. Станало е рай за млади богаташчета. Но защо трябва да помня някакво си момче от сиропиталището?

— Защото според мен е участвало в инцидента на моста, който пряко ви е засегнал.

Лицето на Кели леко измени цвета си, а в погледа му трепна нещо, подобно на болка.

— Как се казва?

— Тормод Макдоналд — обади се Маршели.

— Но вие сте го познавали под друго име — намеси се бързо Фин, като я стрелна с очи.

— Какъв ви се пада този човек? — обърна се домакинът към нея.

— Той ми е баща.

Във въздуха увисна тишина, плътна и тежка като дима от пурата. Тя се задържа дълго, преди Кели най-сетне да я наруши.

— Съжалявам, но това е нещо, което цял живот се мъча да забравя. Не е лесно да изгубиш големия си брат на тази възраст. Особено когато е бил твоят герой. Патрик значеше страшно много за мен.

— Разбирам — кимна Фин. — Смятаме, че първото име на момчето е било Джон. Опитваме се да открием фамилията му.

Кели всмукна дълбоко от пурата и остави дима да струи през ноздрите и ъгълчетата на устата му, преди да издуха цял облак от него.

— Джон Макбрайд — рече кратко накрая.

— Значи сте го познавали? — попита Фин, мъчейки се да овладее дишането си.

— Не лично. Не бях на моста онази нощ. Но трима от братята ми са били.

— Нощта, в която Патрик е загинал? — намеси се Маршели и той бавно се извърна към нея.

— Да — промълви едва чуто и Фин потресено забеляза как очите му заблестяват от влага. — Но не съм говорил за това повече от петдесет години. И не съм сигурен, че искам да започвам сега.

Те вървяха мълчаливо по Типърлин Роуд, покрай каменните вили, тънещи в своето дискретно усамотение зад високите огради и дървета. Щом стигнаха до ъгъла на Стейбъл Лейн с павираната Албърт Терас, където вдясно от тях се издигаше потъналият в зеленина хълм, Маршели не можа повече да сдържи напрежението си.

— Какво според теб се е случило на моста при Дийн онази нощ?

— Трудно ще разберем. Всички присъствали са мъртви, с изключение на баща ти. И може би на Кейт.

— Но поне вече знаем кой е той. Или кой е бил.

— Така е. Но не биваше да споменаваш сегашното му име.

— Защо? — попита тя, внезапно пребледняла.

— Не знам, Маршели — въздъхна дълбоко Фин. — Просто ми се ще да си беше премълчала.

Фин хвърли поглед през илюминатора към скалите отдолу, протегнали се като черни пръсти навътре в пролива Минч, заобиколени от ивица бяла пяна от разбиващите се вълни. Отвъд тях се простираха безкрайните мочурища, белязани и набраздени от дългите векове рязане на торф. Водите на Лох Туат отразяваха тъмните буреносни облаци над главите им, докато малкият самолет на „Бритиш Еъруейз“ храбро се бореше с вятъра, за да постигне гладко кацане върху късата писта на летището в Сторноуей.

Същият този вятър продължи да брули дрехите им и после, докато хвърляха куфарите в багажника на колата, бързайки да се скрият в купето от първите тежки капки дъжд.

Фин запали двигателя и пусна чистачките. Те бързо бяха намерили нужната им информация в Центъра по семейна история на Националния архив на Шотландия. Джон Уилям и Питър Ангъс Макбрайд, родени съответно през 1940 и 1941 година, в район Слейтфорд на Единбург. Родители — Мери Елизабет Рафърти и Джон Антъни Макбрайд. Джон Антъни загива през 1944-та, по време на службата си в Кралския военноморски флот. Мери Елизабет умира единайсет години по-късно от сърдечна недостатъчност, чиято причина не е уточнена. Маршели бе платила за преписи от всички актове за раждане и смърт и ги бе прибрала в кафяв хартиен плик. Сега той се намираше в чантата, притисната до гърдите ѝ.

Фин можеше само да предполага как ѝ се отразяват тези разкрития. Току-що бе научила, че макар да е родена и отрасла на остров Луис, няма и капка местна кръв в жилите си, защото майка ѝ е англичанка, а баща ѝ — шотландец от католическо семейство в Единбург, изфабрикувал цялото си минало. Навярно щеше да подложи на преоценка всичко, което някога е знаела и мислила за себе си.

Тя бе мълчала през целия полет, продължаваше да мълчи и сега — бледа като платно, с дълбоки сенки под очите. Изглеждаше толкова крехка и беззащитна, че всичките му инстинкти го караха да я приласкае, да я вземе в прегръдките си, но някаква невидима бариера го възпираше. Нещо се бе случило между тях в Единбург. В един момент те сякаш се бяха преоткрили наново и всичко бе станало както преди, но в следващия усещането се бе разсеяло яко дим.