Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Той не е човекът, за когото се омъжих.

— Но не по своя вина. Има деменция, мамо. Това е болест.

— Къде са вещите му в момента? — намеси се Фин.

— Канех се да ги изнеса в деня за извозване на сметта. Сега са струпани в предното антре.

— Да не си посмяла да ги хвърляш, чуваш ли! — вдигна показалец пред лицето ѝ Маршели, почервеняла от негодувание. — Това са нещата на татко. Щом не ги искаш, аз ще ги отнеса у дома.

— Ами отнасяй ги тогава! Вземи си проклетите вехтории! На мен не ми трябват, изгори ги, ако щеш! — И тя демонстративно се отдалечи, подминавайки Фин.

Маршели остана да диша запъхтяно, вперила в него пламнали очи, и той си каза, че ако не друго, сцената поне бе възродила донякъде чувствата към баща ѝ.

— Ако искаш — предложи ѝ, — мога да сваля задните седалки и да натоварим всичко в колата.

Прозорците в кухнята на Маршели бяха запотени от влагата, излъчвана от наредените покрай стената кашони. Те се бяха измокрили порядъчно при прехвърлянията до колата и обратно. Същото важеше и за Фин и Маршели. Той още с влизането бе захвърлил прогизналото си сако, а тя усърдно търкаше косата си с дебела хавлия.

Фионлах стоеше отстрани и наблюдаваше, докато отваряха кашоните един по един. Някои съдържаха албуми със снимки, други — стари сметки. Имаше също инструменти, тенекиени кутии с гвоздеи, увеличително стъкло, писалки със засъхнало мастило, счупен перфоратор, пакетчета кламери.

— Преподобният Мъри и аз май се помирихме — обади се младежът.

Фин обърна очи към него.

— Да, той спомена, че си го посетил.

— На няколко пъти.

— И? — попита Маршели.

— Казах му, че ще напусна училище и ще се опитам да си намеря работа във фабриката в Арниш. За да храня и обличам семейството си.

— Мислех, че имаш по-други планове — учуди се тя. — А той как реагира?

— Едва не ми откъсна главата — усмихна се накриво Фионлах. — Заяви, че ако не завърша училище и не вляза в университета, лично щял да ме съдере от бой.

— Точно с тези думи ли? — повдигна вежда Фин.

— Общо взето, да. Мислех, че от свещениците се очаква да използват по-благ език.

— Свещениците — засмя се Фин — имат специална Божия индулгенция да ругаят колкото си щат, стига да е за правилна кауза. Значи все пак ще следваш?

— Стига да успея да вляза.

Дона се появи на вратата с бебето на ръце.

— Ти ли ще я нахраниш, или аз?

Фионлах целият грейна при вида на дъщеря си и я поглади по бузата с върховете на пръстите си.

— Дай на мен. Затопли ли ѝ млякото?

— Да, готово е.

Той пое бебето и тръгна да излиза, но на прага спря и се обърна.

— Между другото, Фин, беше прав относно бащата на Дона. Той не е чак толкова лош човек.

Баща и син размениха погледи, сетне Фин каза:

— Да, още има надежда за него.

Следващият кашон се оказа пълен с книги. Той взе най-горната, дебел том с твърда зелена подвързия, и я отвори.

— Антология на поезията от двайсети век. Не знаех, че баща ти е обичал стихове.

— Нито пък аз.

Маршели приближи и се наведе, за да погледне по-добре.

От вътрешната страна на корицата имаше посвещение: Тормод Уилям Макдоналд. Честит рожден ден, Мама. 12 август 1976.

— Мама? — смръщи чело Фин.

— Те винаги се обръщаха един към друг с „мама“ и „татко“ — поясни тя и гласът ѝ леко потрепна.

Измежду страниците на книгата изпадна сгънат лист от бележник. Той го вдигна и го разтвори. Беше целият покрит с изписани с неуверена ръка редове, а най-отгоре се виждаше думата Солас .

— Това е центърът за дневни грижи, където го водехме, преди да постъпи в старческия дом — каза Маршели. — И почеркът е неговият.

Всяка трета или четвърта дума бе зачерквана, на места и по няколко пъти, в опит да се поправят правописните грешки. Тя поднесе ужасено ръка към устата си.

— Боже мой, той винаги се е гордеел колко грамотно пише.

После започна да чете на глас:

— Когато дойдох, тук имаше около двайсет души. Повечето от тях много стари. Някои са толкова немощни, че не могат да говорят. Други едва влачат краката си, пристъпват с по два-три сантиметра наведнъж. Има само неколцина, способни да изминават прилично разстояние.

Тук гласът ѝ изневери и Фин трябваше да продължи вместо нея:

— Напоследък, докато пиша, неволно допускам глупави грешки. Това, естествено, не се появи отведнъж. Започна някъде към края на единайсета година и отначало почти не се забелязваше. Но с течение на времето осъзнах, че все повече губя способността си да помня разни неща. Чувството е ужасно и все повече наближава моментът, когато ще стана напълно безпомощен.