Питър Мей - Човекът от остров Луис

Фин прокара пръст по назъбения край на листа, там, където бе откъснат от някой тефтер, после внимателно го остави на масата. Отвън вятърът продължаваше да вие във всяка пролука, а дъждът шибаше по стъклата. Мина му през ум, че навярно дори по-лошо от самата болест е усещането как тя постепенно те надвива, как малко по малко се прощаваш със своя разум, своите спомени, с всичко, което те прави личност.

До него Маршели въздъхна дълбоко и избърса очите си с длани. Дори сълзите рано или късно пресъхват.

— Ще направя малко чай — каза и се залови да подрънква с чайника и чашите, докато Фин се върна към останалите кашони.

Следващият съдържаше счетоводни книги с приходите и разходите на фермата през годините. На дъното му се оказа голям албум, натъпкан с изрезки от вестници и списания. Той го постави върху кашона и взе да го разгръща. По-старите статии бяха акуратно залепени върху страниците, а най-новите — просто натъпкани между тях. Изглеждаха безброй.

До слуха му долитаха най-различни звуци — кипенето на чайника, музиката, носеща се от таванската стая, любопитният глас на Маршели, питащ какво е открил. Но в центъра на съзнанието му цареше пълна тишина и дори собствените му думи сякаш дойдоха нейде от много далеч.

— Мисля, че ще трябва да отведем баща ти обратно на остров Ерискей, Маршели. Това е единственото място, където ще узнаем истината.

Маршели е тук! Знаех си, че рано или късно ще дойде да ме вземе. И този млад момък. Не съм сигурен кой е, но е достатъчно добър да ми помогне да си събера багажа. Чорапи и бельо, две ризи, един чифт панталони. Доста от нещата ми остават в гардероба и по чекмеджетата. Предполагам, че те ще дойдат по-късно да ги вземат. А и всъщност не ме е грижа. Иде ми да запея! Добрата стара Маршели. Нямам търпение да се прибера у дома, макар и да не помня добре къде точно е това. Но те положително знаят.

Докато си тръгвам, всички ми се усмихват, а аз им махам приветливо с ръка. Само жената, която все се опитва да ме съблече и да ме вкара в проклетата вана, изглежда кисела. Все едно е клекнала да пикае на ливадата и се е надянала на магарешки бодил. „Ха, така ти се пада“, опитвам да ѝ кажа, но май не се получава съвсем. Излиза по-скоро нещо като патешко квакане.

Отвън е студено и вали. Дъждът ме връща към онези самотни дни на полето, с животните. Как обичах това усещане! Пълна свобода, без преструвки. Само аз и дъждът в лицето ми. Младият мъж ми казва да се обаждам, ако ми се доходи по нужда. Щял да спре по всяко време. Естествено, че ще се обадя. Какво си мисли, че ще подмокря гащите?

Струва ми се, че пътуваме безкрайно дълго време. Май дори съм задрямал за малко. Поглеждам през прозореца на колата и пейзажът изобщо не ми е познат. Не знам дали тревата пробива между камъните, или камъните лежат сред тревата. Но се вижда единствено това — голи хълмове с камъни и трева.

О, ето че сега в далечината се появява и плаж. Направо да не повярваш, че плажът може да е толкова голям, или океанът толкова син. Помня, че и друг път съм виждал подобен на него — много по-голям от Плажа на Чарли. Но тогава бях дотолкова изпълнен с мъка и вина, че дори не му обърнах внимание. Карах стария бус на Доналд Шеймъс, а Питър беше отзад, още увит в покривката от леглото, с която го бях отнесъл до лодката.

Мери-Ан и Доналд спяха като заклани. Изглежда, нищо не можеше да ги събуди, щом главите им веднъж допрат възглавницата. И толкова по-добре, защото аз бях в паника онази нощ и не спирах да плача. Предполагам, че съм изцапал навсякъде с кръв, но това беше последната ми грижа.

Докато стигнем Лудах, вече се бях поовладял. Трябваше да го направя, заради Кейт. Помня как на тръгване погледнах в страничното огледало и я видях да стои сама в тъмнината на кея и да се взира подире ми. Още тогава знаех, че никога повече няма да се срещнем. Но нейният свети Кристофър висеше на шията ми, тъй че тя винаги щеше да е с мен. По един или друг начин.

Имах късмет с отливите и успях да прекося бродовете, без да се налага да чакам. Трябваше да навъртя колкото се може повече километри, преди да пукне зората. Доналд Шеймъс бързо щеше да открие, че Питър и аз сме изчезнали, заедно с неговата пушка, неговите пари и неговия бус. По всяка вероятност веднага щеше да отиде в полицията. Дотогава аз вече трябваше да съм достатъчно далеч.

Рано на следващата сутрин бях в Бърнърей и чаках първия ферибот. Слънцето тепърва изгряваше над залива на остров Харис. Наоколо имаше и други коли и никой не ми обръщаше внимание, но нервите ми бяха изпънати до скъсване. Тук щях да съм най-уязвим, както и на слизане от ферибота, в Ливърбърг. Опитвах се да се поставя на мястото на полицаите. Бях откраднал пушка, пари и бус. Те не знаеха за смъртта на Питър, разбира се, така че щяха да предположат, че сме избягали заедно. Накъде можехме да се упътим? Положително щяха да решат, че обратно към Шотландия, а в този случай трябваше да отидем до Лохмади и да хванем ферибота за Скай. Защо ни е да ходим на север, към островите Луис и Харис? Такива бяха разсъжденията ми, макар тогава и сам да не си вярвах особено.