Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Само ако сте посмели да я докоснете с пръст…!

— Да? Какво ще направиш? Кажи ми.

По гърба на Фионлах полазиха тръпки. Той се извърна към другия мъж с пушката, чието лице оставаше напълно безстрастно. И все пак нещо в погледа му подсказваше, че с него шега не бива.

— Просто ми кажи къде са отвели дядо ти. Нищо друго не искам от теб.

— А ако откажа?

— Дори не би искал да знаеш какво ще сторя на твоята приятелка и дъщеря ти. — Думите бяха съпроводени с лека усмивка, която изчезна заедно с поредния облак тютюнев дим.

Отначало Фионлах не можеше да диша и изпадна в паника. Но после си даде сметка, че това е просто сън. Нямаше друго обяснение. Намираше се на дъното на океана. Водата бе тъмна и студена и той знаеше, че ако си поеме дъх, тя ще изпълни дробовете му. Затова се оттласна с крака към повърхността. Някъде, високо над него, се мержелееше светлина. Бавно, много бавно тя се усилваше, ставаше по-ярка, но повърхността още беше далеч. Изгарящата жажда за кислород го накара да заплува по-бързо, фокусиран изцяло върху светлината. После внезапно изскочи навън в ослепителен проблясък и цялото му съзнание бе пронизано от болка.

Главата му се пръскаше от нея и той дочу собствения си стон. Преобърна се, учуден защо не може да движи ръце и крака, и примижа срещу светлината, докато постепенно кухнята не доби очертания около него. Но мислите му бяха все още мъгляви, объркани. Възвръщането на яснотата на спомена отнемаше време.

Продължи да лежи неподвижно, мъчейки се да игнорира болката и да възстанови поредицата от събития. Връщането си от магазина, белия „Рейндж Роувър“, мъжа с пушката и другия, с посребрената коса, който заплашваше да нарани Дона и Ейли, ако не разбере къде е дядо му. Но колкото и да напрягаше паметта си, в нея нямаше и следа от случилото се после.

Едва сега осъзна защо не може да помръдне. Беше проснат на пода, с ръце, вързани зад гърба. Глезените му също бяха грубо пристегнати с хавлия, а по плочките имаше кръв.

— Дона! — изкрещя с всички сили, но гласът му отекна в празната кухня, посрещнат само от дълбока и тревожна тишина. Парализиран от ужас и тласкан единствено от силата на адреналина, той успя, след няколко отчаяни опита, да заеме седнало положение. С огромно усилие застана на колене, а сетне приклекна на пети, така че да достигне с пръстите на ръцете си възела на хавлията. Отне му няколко минути да развърже краката си и да се изправи.

Извика отново името на Дона и излезе със залитане в антрето, но къщата изглеждаше празна. От нея и бебето нямаше и помен. В спалнята зърна собственото си отражение в огледалото. Кожата на главата му бе цепната и по лицето му се стичаше кръв. Това поне му донесе утехата, че кръвта по кухненските плочки е негова, а не на Дона или Ейли. Но къде бяха те? Къде, за бога, ги бяха отвели онези хора?

Изтича обратно в кухнята и се огледа трескаво наоколо. В стойката на плота имаше ножове, но той не виждаше начин да ги достигне и да пререже въжето на китките си. Трябваше да намери помощ.

Отиде до входната врата и с известна трудност успя да напипа заднишком бравата и да я натисне. После вече беше навън. Под дъжда. Тичащ по тревистия хълм нагоре към пътя. Щом достигна асфалта, се препъна и падна тежко, ожулвайки лице върху грапавата му повърхност. Стисна зъби и като се изправи отново, побягна срещу бръснещия вятър. Към завоя, зад който се намираше църквата.

Наоколо не се виждаше жива душа — никой разумен човек не би излязъл в такова време, освен ако не е абсолютно необходимо. Докато наближаваше паркинга, силите започнаха да му изневеряват и той заобиколи решетката за овце, вместо да се опитва да премине през нея. Едва когато изкачи стъпалата пред къщата на свещеника, си даде сметка, че не може нито да натисне звънеца, нито да почука. Затова започна да вика и рита, почти заслепен от кръвта, сълзите и дъжда, стичащи се в очите му.

Доналд Мъри отвори вратата със замах и в първия миг го изгледа ядосано, но гневът му бързо се смени със страх и Фионлах видя как лицето му пребледнява като платно.

Докато напредваха на юг, лошото време постепенно оставаше зад гърба им. Вятърът и дъждът, идващи от северозапад, все повече отслабваха, за да капитулират окончателно някъде около планините на Северен Уист. Въздухът ставаше по-мек и топъл, а полегатите слънчеви лъчи на късния следобед, идващи откъм океана, хвърляха дълги сенки над сушата.

Едва когато спряха за чаша чай в Бенбекула, Фин забеляза, че мобилният му телефон е изключен. През последните няколко нощи, прекарани по хотелски стаи и в палатката, той напълно бе забравил да го зарежда. Щом се върнаха в колата, включи кабела му в гнездото на запалката и го пусна в поставката за чаши между седалките.