Питър Мей - Човекът от остров Луис

Час по-късно, след като заобиколиха носа при Ист Килбрайд, видяха пред себе си малкия пристан на Лудах и окъпания в светлина остров Ерискей отвъд залива.

Лекият ветрец едва диплеше ясната, синя водна повърхност, докато преминаваха правата отсечка на дигата. После шосето направи плавен завой и започна да се изкачва между хълмовете. В края на пътя Фин сви надолу към кея на Хаун.

През цялото време поглеждаше в огледалото към Тормод, но нищо в помътнелите очи на стареца не издаваше, че познава тези места. Той по-скоро изглеждаше задрямал, а и нищо чудно — преходът бе дълъг и изморителен, като заедно с качването на ферибота и почивките за обяд и кафе им бе отнел почти пет часа.

Сега колата пое по асфалтираната алея, водеща към голямата бяла къща над залива, и спря редом с розовия мерцедес. Фин и Маршели помогнаха на баща ѝ да слезе от задната седалка и да разтъпче схванатите си крака. Соленият морски бриз му се отрази добре и той скоро се ободри, но все още се озърташе недоумяващо наоколо.

— Къде сме? — попита.

— Там, откъдето е започнало всичко, господин Макдоналд — отвърна Фин. — Елате, искам да ви срещна с някого.

Тримата изкачиха стъпалата към предната веранда и той натисна звънеца. От дълбините на къщата се разнесе мелодията на „Храбрата Шотландия“. Мораг отвори вратата почти веднага, с чаша джин в едната ръка и цигара в другата. Дино се въртеше край глезените ѝ и джафкаше възбудено. Тя огледа неочакваните си посетители и през лицето ѝ премина сянка на примирение.

— Не знам защо имах странното усещане, че ще се върнеш — каза на Фин.

— Здравей, Кейт.

В тъмните ѝ очи за миг припламна странен огън.

— Дълги години минаха, откакто някой за последно ме е нарекъл така.

— Джон Макбрайд ще да е бил един от последните.

Фин отстъпи встрани и кимна към Тормод.

— О, боже — ахна тя. — Ти ли си, Джони?

Той само примигна глуповато насреща ѝ.

— Има деменция, Кейт. Почти не разбира какво се случва около него.

Мораг протегна длан, преодолявайки половин век разстояние, за да докосне своята някогашна любов, безвъзвратно изгубена в онази бурна пролетна нощ. Пръстите ѝ леко погладиха бузата му и той я изгледа любопитно, сякаш се чудеше защо го пипа. Но нямаше и помен от разпознаване. Тя въздъхна и се обърна към Фин.

— А коя е дамата?

— Аз съм дъщеря му — каза Маршели.

Кейт остави питието и цигарата си върху масичката в антрето и улови ръката ѝ в своите.

— О, миличка, можеше да бъдеш също и моя, ако нещата се бяха развили иначе. Цял живот съм се чудила какво ли е станало с бедния Джони.

— Или Тормод Макдоналд, както е по-известен сега — намеси се Фин. — Как се сдобихте с акта за раждане? Откраднахте ли го?

— По-добре влезте вътре — стрелна го с очи тя, като пусна Маршели. — Сетне взе чашата и цигарата си и всички последваха нея и Дино към всекидневната, предлагаща панорамна гледка към хълмовете и залива. — Как изобщо разбра, че съм Кейт?

Фин извади от чантата си албума с изрезки на Тормод и го разтвори върху масата. Тя издаде неволно възклицание, осъзнавайки, че всички те са свързани с нея. Изваждани от вестници и списания в разстояние на повече от двайсет години, още от първите дни на звездната ѝ слава, изгряла с участието в „Улицата“. Десетки фотографии, хиляди думи.

— Може и да не сте знаели какво се случва с Джони, Кейт, но той положително е знаел какво се случва с вас.

Тормод пристъпи към масата и също се наведе над албума.

— Помните ли тези статии, господин Макдоналд? — попита Фин. — Как сте събирали всичко, свързано с актрисата Мораг Макюън?

Възрастният мъж дълго се взира в тях, като на няколко пъти отвори уста, преди накрая да промълви:

— Кейт. Ти ли си, Кейт?

Тя явно не намери сили да отговори, затова просто кимна.

— Здравей, Кейт — усмихна се Тормод. — Отдавна не съм те виждал.

— Вярно е, Джони, не си. — По лицето ѝ се стекоха сълзи и тя надигна чашата с джин, за да възвърне самообладанието си. После бързо отиде зад бара. — Някой да иска нещо за пиене?

— Не, благодаря — каза Маршели.

— Щяхте да ни разказвате за акта за раждане — напомни ѝ Фин.

Тя си наля с трепереща ръка и запали нова цигара, като всмукна дълбоко дима, преди да заговори.

— Джони и аз бяхме влюбени — започна, загледана в немощния старец, стоящ сега насред всекидневната ѝ. — Срещахме се вечер край стария пристан, а после се разхождахме през хълма до Плажа на Чарли. Там имаше една съборетина, с гледка към морето. Вътре в нея правехме любов. — Тя хвърли смутен поглед към Маршели, преди да продължи. — Естествено, постоянно крояхме планове как ще избягаме заедно, но той нямаше да тръгне без Питър. Никъде не ходеше без него, защото на смъртния одър на майка си бе обещал да се грижи за малкия си брат. Питър бе преживял някаква злополука. Травма на главата, след която не беше съвсем в ред.