Питър Мей - Човекът от остров Луис

Събитията от последните дни я бяха променили. Онази Маршели, която познаваше, се губеше в кризата между миналата и настоящата си самоличност и той се боеше дали тя някога отново ще намери пътя към себе си. При това, не всичко бе приключено. Все още оставаше загадка историята, довела до убийството на Питър Макбрайд на остров Ерискей преди толкова години.

Дълго стояха така, с бръмчащ на празни обороти двигател и включени чистачки под вятъра и дъжда, преди Маршели най-сетне да се обърне към него.

— Откарай ме у дома, Фин.

Но той не помръдна, не посегна към лоста за скоростите. Двете му ръце бяха стиснали здраво волана, защото в главата му като гръм от ясно небе бе изникнала една мисъл. Поразително проста и ослепително очевидна.

— Предпочитам да отидем при майка ти.

— Защо? — въздъхна тя.

— Искам да прегледам вещите на баща ти.

— Какво ще търсиш?

— Ще разбера, щом го открия.

— Но какъв е смисълът, Фин?

— Смисълът е там, че някой е убил Питър Макбрайд. Другата седмица ще пристигне екип и ще започне разследване. И ако не разполагаме с оневиняващи доказателства, баща ти ще бъде главният заподозрян.

Тя повдигна морно рамене.

— Какво ме засяга това?

— Трябва да те засяга. Той продължава да е твой баща. Каквото и да си научила за него, то не променя този факт. Човекът, който те е носил на раменете си като малка, който те е целувал по челото за лека нощ. Който е бил до теб винаги, от деня на твоето раждане. Сега той се нуждае от помощта ти.

— Вече и сама не знам какво да изпитвам към него.

Фин кимна с разбиране.

— Обзалагам се, че ако можеше, щеше да ти каже всичко, Маршели. Нещата, които е таил дълбоко в себе си през всички тези години и не е споделял с никого. Мога само да предполагам колко му е било тежко. — Той прокара пръсти през гъстите си руси къдрици. — Виж, ние влизаме в старческия дом и гледаме всички онези хора, насядали наоколо. Празни очи, тъжни усмивки. И просто ги пренебрегваме като… старци. Изразходвани същества, с които няма смисъл да си губим времето. И все пак зад всяка от тези фасади се крие истината за един живот. Една история, която биха могли да ни разкажат. За болка и любов, за надежда и отчаяние. Същите неща, които вълнуват и нас. Възрастта не ги променя, не ги прави по-малко реални. Един ден ни чака същото — да седим и да гледаме как младите махват с ръка и ни подминават. Как ли ще се почувстваме тогава?

— Аз никога не съм спирала да го обичам — каза Маршели, жегната от упрека му.

— Тогава повярвай в него. Че каквото и да се е случило, каквото и да е направил, то е имало причина.

Видимостта в северозападния край на острова бе почти нулева. Дъждът, носещ се като пелена откъм океана, бе толкова ситен, че наподобяваше мъгла. Белите гребени на вълните, разбиващи се по крайбрежието, почти не се виждаха през нея и дори мощният лъч на фара в Бът едва смогваше да я пробие.

Майката на Маршели се сепна при появата им, когато претичаха през локвите от колата до кухненската врата, скрити от дъжда под сакото на Фин.

— Къде се губиш? — обърна се към дъщеря си. — Фионлах каза, че си заминала за Единбург.

— Защо питаш, щом знаеш?

— Сещаш се какво имам предвид — въздъхна раздразнено тя.

— Беше по лична работа, мамо. — По пътя към Нес двамата се бяха разбрали да не ѝ казват нищо по повод своите открития. За момента това само щеше излишно да усложни ситуацията.

— Бихме искали да хвърлим един поглед на нещата на Тормод, ако е възможно, госпожо Макдоналд — вметна Фин.

— Защо? — наежи се неочаквано старата дама.

— Просто искаме, и толкова — отсече Маршели и се упъти към стария кабинет на баща си.

— Все едно има някаква полза от тези боклуци — нареждаше майка ѝ, следвайки я по петите.

Маршели отвори вратата и се закова на прага. Стаята бе празна. Картините бяха махнати от стените, бюрото — разчистено. Тя отиде до него и провери чекмеджетата. Празни. После и шкафовете. Празни. Кутиите от обувки, натъпкани с всевъзможни дреболии, бяха изчезнали. Цялото място бе стерилно, дезинфекцирано, сякаш баща ѝ бе някаква зараза и всяка следа от него трябваше да се премахне.

Тя се обърна потресено към майка си.

— Какво си направила?

— Е, нали него вече го няма. — Вината подклаждаше войнствеността на старата дама. — Защо да си задръствам къщата с разни боклуци.

Но Маршели нямаше намерение да отстъпва толкова лесно.

— Ти беше омъжена за него почти петдесет години, за бога! Не си ли го обичала поне малко?