Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Не, благодаря. — Маршели постави длан върху полупълната си чаша.

Фин също поклати глава.

— Е, аз пък ще пийна още един. Тъй или иначе, ще ставам през нощта, поне да има нещо за изпразване от резервоара. — Той се върна да кипне отново чайника и повиши глас, за да го чуят от кухнята: — Помня, че веднъж ни посети не някой друг, а самият Рой Роджърс. Сещате ли се? Героят от каубойските филми. Обикаляше из Шотландия със своя кон, Тригър. Отби се в нашето сиропиталище и си избра едно от девойчетата. Представете си само! В един момент си бедно момиче без родители, а в следващия — дъщеря на кинозвезда от най-богатата страна на света. Също като на кино. — Томи се върна с чая и се настани на масата, но веднага стана пак. — Боже, къде ми е умът? Дори не ви предложих курабии. — Фин и Маршели учтиво отклониха предложението му и той седна отново. — Когато станах твърде голям за домовете, ме настаниха в общежитие на Колингтън Роуд. Там за кратко се запознах с едно по-възрастно момче, което се прибрало от служба във флота, но се оказало, че семейството му няма място за него. Викаха му Големия Там. Един такъв едър, хубавец. Тогава имаше прослушвания за мюзикъла „Южен Пасифик“ и той се яви. Ще познаете ли кой беше?

Фин и Маршели нямаха никаква представа.

— Шон Конъри! — изсмя се Томи. — Големия Там беше Шон Конъри и аз го познавах! След дълги години го видях отново, при откриването на шотландския парламент. Голямо събитие, парламентът заседаваше в Единбург за първи път от три века. Аз също бях сред тълпата и не щеш ли, той се появи. Махнах му с ръка и извиках: „Как си, Големи Там?“. Той не ме позна, естествено.

— Между другото, Дийн католическо сиропиталище ли беше? — прекъсна го Фин.

— Бога ми, не! Господин Андерсън мразеше католиците в червата. Всъщност, като се замисля, той мразеше всичко и всички.

— А сред децата имаше ли католици? — попита Маршели.

— О, да, но никога не се застояваха дълго. Свещениците идваха и ги вземаха. Помня, че веднъж скоропостижно отведоха три наведнъж, след като едно момче падна от моста.

— Кой мост? — наостри уши Фин, внезапно заинтригуван.

— Мостът над река Лийт, който съединява селото Дийн с града. Височината е поне трийсет метра.

— И какво точно се случи?

— О, никой не знае със сигурност. Разбира се, имаше много клюки и предположения. Явно ставало дума за някакъв облог кой ще премине по корниза от външната страна на моста, а въпросното момче от селото паднало и се пребило. Трите деца от сиропиталището също бяха замесени и два дни по-късно вече ги нямаше. Докато сме били на училище, дошла голяма черна кола с католически свещеник в нея и ги откарала.

Фин усети свиване под лъжичката. Инстинктът му подсказваше, че се намира на крачка от истината.

— Случайно да помните имената им?

— О, това беше преди толкова години, господин Маклауд. Но сред тях имаше момиче — Кати, или Катрин. Другите двама бяха братя, като големият се казваше Джони, ако не ме лъже паметта. — Старецът смръщи вежди. — Но ясно помня името на момчето, което загина. Патрик Кели. Баща му участваше в някаква престъпна банда и беше лежал в затвора. И синовете се бяха метнали на него. Гледахме да стоим по-далеч от тях. Няколко дни по-късно те се появиха в сиропиталището, да търсят глупчото.

— Глупчото? — учуди се Маршели.

— Да, малкият брат. Но как, по дяволите, се казваше… — Погледът на стария мъж отведнъж просветна. — Питър! Да, точно така, Питър. Един такъв свестен и кротък, но не съвсем наред с главата.

Когато се озоваха отново навън, вече бе почти тъмно. Тук се смрачаваше много по-рано, отколкото на островите и всичко изглеждаше леко нереално, лишено от цвят поради бледата светлина, хвърляна от уличните лампи.

— Излиза, че баща ми и брат му са се казвали Джон и Питър — рече Маршели, сякаш знаенето на имената им ги правеше някак по-истински. — Но как ще разберем фамилията им?

— Като поговорим с някой, който ги е познавал — отвърна замислено Фин.

— Например?

— Например, братята Кели.

— И защо си толкова сигурен, че ще ги открием?

— Ако още работех в полицията, щях да кажа — защото са наши стари познайници.

— Не те разбирам.

От магазина за алкохол на приземния етаж излезе млада двойка с хартиена торба, в която подрънкваха бутилки. Момичето улови момчето под ръка и двамата се отдалечиха, чуруликайки като птички във вечерния здрач.

— Семейство Кели от дълги години са добре известни в престъпния свят на Единбург — рече Фин. — Започнали са с наркотици и проституция още по времето, когато Дийн е било нещо като бедняшко гето. Замесени са и в доста гангстерски убийства, макар че вината им никога не е била доказана.