Питър Мей - Човекът от остров Луис

— Галерия „Дийн“ — прочете учудено Маршели, щом слязоха от таксито. — Значи Дийн е художествена галерия?

— Сега да.

Фин плати на шофьора, улови я под ръка и двамата претичаха през потока от коли. Отвъд портата от ковано желязо започваше павирана алея, оградена с жив плет и каменна стена. Тя ги отведе към парк, засенчен от високи кестени, където на безупречно подстриганата морава стояха бронзови статуи на пиедестали.

— Навремето в Шотландия е съществувало нещо, наречено Закон за бедните. Един вид социална осигуровка за най-неплатежоспособните, финансирана основно от църквата, но в някои случаи и от частни благотворителни организации. Една от тези организации е Обществото за разпространение на християнското знание, основало единбургското сиропиталище в началото на осемнайсети век.

— Това ли откри снощи в интернет?

— Да — отвърна той, докато подминаваха зеленясала скулптура на Мадоната с младенеца, наречена „Елзаската дева“. — А през 1833-та сиропиталището се преместило в нова сграда тук, в имението Дийн.

Край тях бързешком премина жена на неопределена възраст, с късо подстригана сребриста коса и тъмносиня пола. От нея лъхна цветен аромат, който неволно напомни на Фин за майката на Маршели.

След като изкачиха хълма, зданието се издигна пред тях в цялото великолепие на своите портици, арки, четириъгълни кули и каменни балюстради. Те спряха, за да възприемат гледката, разкрила се внезапно измежду храстите и дърветата като поглед назад в историята — както национална, така и лична. В нея имаше странно, съдбовно усещане, сякаш се бе затворил някакъв кръг, започнал с отпътуването на бащата на Маршели и приключил сега, с нейното пристигане.

— Значи това е било сиропиталище? — промълви с благоговение тя.

— Очевидно.

— Боже мой, Фин, сградата е прекрасна, но не е място за отглеждане на осиротели деца.

Мина му през ум, че къщата на леля му също не е била такова място, но си премълча и каза:

— В статията пишеше, че отначало ги хранели с овесена каша и зеле, а момичетата трябвало да шият дрехи за всички деца. Предполагам, че през петдесетте години нещата са били значително променени, но все пак ми е трудно да си представя баща ти тук.

— Сигурен ли си, че няма някаква грешка? — обърна се Маршели към него.

Той я отведе малко по-нататък по билото на хълма и ѝ посочи надолу към долината, където се издигаха кулите близнаци на друго внушително здание.

— Това е частният колеж „Стюартс Мервил“. През онези години се е наричал „Даниъл Стюарт“.

— Куличките на Дани.

— Именно — кимна Фин. — Горчивата ирония не е убягнала на баща ти. Най-бедните и онеправдани деца от неговото поколение са живеели на един хвърлей разстояние от най-привилегированите. Как го беше казал той? Че те винаги ще им напомнят за тяхното място в света?

— Да — рече Маршели. — И това място е било на самото дъно. Хайде, да влезем вътре.

Те отидоха по алеята до главния вход, където широко стълбище водеше до триъгълен портик, поддържан от масивни колони. Други каменни стълби от лявата страна излизаха на тревна площ, която навремето навярно бе представлявала градина. Прекосиха застлания с плочки вестибюл, след който имаше просторен коридор, минаващ по цялата дължина на сградата. От него се разкриваше поредица великолепни помещения, заети от галерии с картини и скулптури, магазин и кафене. От стълбищата в края на двете крила нахлуваха каскади от светлина.

Изражението на Маршели бе болезнено, сякаш чуваше далечното ехо от гласовете на децата, живели тук, и то я караше да преосмисля всичко за самата себе си — коя е тя, откъде идва, през какви ужасни изпитания е преминал баща ѝ като момче. Той никога не бе споделил за тях, ревниво бе пазил своята самотна тайна.

Един униформен пазач ги доближи и попита дали може да помогне с нещо.

— Това място е било сиропиталище, нали? — попита го Фин.

— Да. Трудно е да се повярва. — Мъжът кимна към единия край на коридора. — Момчетата са били в онова крило, момичетата в другото. А в изложбената зала ето там, отляво, се е помещавал кабинетът на директора.

— Искам да си вървим — рече внезапно Маршели и Фин забеляза проблясващите в очите ѝ сълзи.

Улови я под ръка и я поведе към изхода, оставяйки озадачения пазач да се чуди какво толкова е казал. Тя постоя на стъпалата близо минута, дишайки дълбоко, преди да попита:

— Дали не можем да разберем нещо повече от архивите им? Кой е бил баща ми, откъде е семейството му?