Питър Мей - Човекът от остров Луис

И внезапно всичко свърши. Както и първия път. Шлюзовете се отвориха и освободиха водите, насъбирани с години зад емоционалните диги от гняв и неразбирателство. Те се изляха за миг, отнасяйки със себе си и последната пропиляна минута от техните животи.

После двамата останаха да лежат прегърнати, изгубени всеки в своите мисли. Не след дълго Фин усети как главата на Маршели натежава върху гърдите му, а дишането ѝ става бавно и равномерно. И се зачуди накъде, по дяволите, ще продължат оттук нататък.

Томи Джак живееше в двустаен апартамент на Бротън Стрийт, над магазинчета за спиртни напитки и за вестници и списания. Таксито ги остави на Йорк Плейс, откъдето продължиха пеша в мекия вечерен здрач, пропит от специфичните миризми на града. Дъх на автомобилни газове, на къри и малц. Нищо общо с атмосферата на островите. Фин бе прекарал тук петнайсет години от живота си, но само след няколко дни на архипелага обстановката вече му се струваше чужда, непоносимо клаустрофобична. И мръсна. Със стъпкани дъвки, лепнещи по тротоарите, и боклуци, носени от вятъра по паважа.

Входът бе откъм Олбъни Стрийт Лейн и докато завиваха натам, Фин забеляза един фургон да преминава по улицата. Той принадлежеше на детската благотворителна организация „Барнардос“ и носеше логото Да върнем бъдещето на децата . Това го накара да се зачуди как можеш да върнеш нещо, което е вече унищожено.

Томи се оказа нисък мъж с кръгло лъщящо лице под също толкова кръгло и лъщящо теме. Носеше риза с протрита яка и сив пуловер, накапан с яйчен жълтък по предницата, натъпкан във възширок панталон, който за сметка на това бе препасан с твърде стегнат колан. На краката си бе нахлузил платнени чехли, пробити отпред на пръстите.

Той ги преведе през тясно антре, облепено с тъмни тапети, във всекидневна, която навярно улавяше слънцето през дневните часове, но сега бе мрачна и неприветлива. Жилището бе пропито от мирис на прегоряла мазнина за пържене, примесен с лек дъх на немито тяло.

Но инак самият Томи бе ведър по характер, с проницателни тъмни очи, проблясващи иззад очилата без рамки. Фин прецени, че трябва да е към седемдесетгодишен.

— Ще желаете ли чаша чай? — покани ги гостоприемно домакинът.

— Много мило, благодаря — отвърна Маршели и той продължи да разговаря с тях през отворената врата на мъничката кухня, докато кипваше чайника и вадеше чашите и чинийките.

— Вече осем години станаха, откак почина госпожата, и трябва да се справям сам. А бяхме женени повече от трийсет и още не мога да свикна без нея.

Фин си помисли, че имаше някаква трагична ирония в това да започнеш и завършиш живота си съвсем сам.

— Нямате ли деца? — попита Маршели.

Старецът се показа усмихнато на прага, но усмивката му бе натежала от тъга.

— Боя се, че не. Едно от големите ми разочарования. Да нямам деца и да не мога да им предоставя детството, от което аз самият бях лишен. Не че можех да им предложа кой знае какво със заплатата на банков чиновник. — Той се изкиска и се върна обратно в кухничката. — Представяте ли си, цял живот да броиш пари, и то все чужди.

Чаят бе поднесен и те се настаниха по вехтите кресла с протрита тапицерия. В облицованата с плочки газова камина гореше мъждив пламък, а на полицата над нея имаше черно-бяла снимка в рамка, изобразяваща младия Томи и покойната му вече съпруга. Фотографът бе успял да улови взаимната нежност в очите им и Фин си помисли, че този човек поне донякъде е познал семейното щастие.

— През кои години сте били в сиропиталището? — го попита.

— Трудно ми е да ви кажа точните дати, но беше някъде през петдесетте. Тогава директор беше господин Андерсън. Истински гад, ако ме извините за израза. Като за човек, натоварен да управлява дом за сираци, не си падаше твърде по децата. Зъл характер имаше. Помня как веднъж ни конфискува всичките вещи и ги изгори в пещта на котелното. Като отмъщение, задето сме се позабавлявали.

Той отново се усмихна и поклати плешивата си глава. Явно умееше да намира хумор във всичко и Фин се удиви на способността на хората да се шегуват и с най-тежките изпитания, пред които ги изправяше съдбата. Една безкрайна издръжливост в името на оцеляването. Изгубиш ли я дори за миг, рискуваш да бъдеш завлечен в тъмните дълбини на отчаянието.

— Всъщност живял съм не само в Дийн — продължи старецът. — Често ни местеха и съм сменил доста домове. Всеки път трябваше да се разделям с приятелите си, затова накрая просто спрях да се сприятелявам. А също да се надявам, че някога ще има край. Дори когато идваха посетители да си изберат по някое дете за осиновяване. Сега вече не го правят, но тогава ни изкъпваха, обличаха ни в най-новите дрехи и ни строяваха в редица, докато дами, ухаещи на френски парфюми, и мъже, вонящи на пури, ни обикаляха и оглеждаха като овце на пазар. Естествено, все момиченцата изваждаха късмет. Хлапаците като мен нямаха никакъв шанс. — Томи се приведе напред. — Да ви сипя още чай?