Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— Звучиш така, сякаш ей сега си готова да тръгнеш.

— Готова съм, да. — Тя пръсна малко вино в устата си и ме изгледа. Там бутилките се продават с дълга тясна канелка и с нея виното се впръсква направо в устата, така се охлажда. — Готова съм, ако и ти си готов. — Пръсна още два-три пъти и всеки път ме поглеждаше.

— Ти какво, да не мислиш, че ще тръгна с теб да ловя зверове?

— Франк, имам в себе си доста пари, ще кажем на Гьобел да задържи животните, ще продадем колата ти и заминаваме при пумите.

— Готово.

— Наистина ли си навит?

— Кога тръгваме?

— Утре потегля товарен кораб за Балбоа. Като стигнем, ще звъннем на Гьобел. Можем да оставим колата ти пред хотела, мексиканците ще я продадат и ще ни изпратят парите. На тях това им е хубавото — може да са мудни, но пък са адски почтени.

— Добре.

— Леле, колко се радвам!

— И аз! Така ми е писнало от хот-дог с бира и ябълков пай със сирене отстрани, че ми иде да се издрайфам в реката.

— Ще видиш колко хубаво ще бъде! Ще поживеем в планината, докато си подготвя номера с котките, а после ще обикаляме с него света, ще ходим където ни скимне и ще печелим много пари. Ти да не би да имаш циганска жилка?

— Да имам циганска жилка? Та аз съм се родил с обеци на ушите!

През нощта не спах добре. Като се съмна, отворих очи, бях съвършено буден и разбрах, че дори Никарагуа не е достатъчно далеч.

Кора слезе от влака, беше облечена с черна рокля, която я правеше по-висока, носеше черна шапка, черни обувки и черни копринени чорапи. Държеше се странно. Носачът натовари куфара й в колата и потеглихме. Нямаше за какво да говорим. След няколко мили попитах:

— Защо не ми каза, че е починала?

— Не исках да те занимавам, Франк. Пък и имах доста работа.

— Сега ми е кофти.

— Защо?

— Защото докато те нямаше, ходих до Фриско.

— И защо трябва да ти е кофти?

— Откъде да знам. Докато ти си там, в Айова, и майка ти умира, аз се забавлявам във Фриско.

— Не разбирам защо трябва да се чувстваш гузен. Аз даже се радвам, че си отишъл. Ако се бях сетила, сама щях да ти предложа.

— Бизнесът не вървеше и затворих.

— Нищо, ще наваксаме.

— Не ме свърташе, когато ти замина.

— Ох, стига вече. Казах ти, няма проблем.

— Сигурно ти е било гадно.

— Не беше приятно. Както и да е, вече свърши.

— Като се приберем, ще ударим по един шот. Почакай да видиш какво съм ти донесъл.

— Не искам.

— Ще те ободри.

— Не пия вече.

— Защо?

— Дълга история, ще ти разправям.

— Май доста неща са се случили.

— Не, нищо не се случи, единствено погребението. Обаче имам много да ти разправям. Мисля, че отсега нататък ще ни е доста по-добре.

— Кажи какво има! — Вече започвах да се безпокоя.

— Не сега. Ти видя ли се с вашите?

— Че какво да им гледам?

— Както и да е. Добре ли прекара?

— Средна работа. Доколкото може да ми е добре, когато теб те няма.

— Бас държа, че си си прекарал страхотно, но ми е приятно, че го казваш.

Като пристигнахме, пред ресторанта имаше паркирана кола. Човекът в нея ни се ухили глуповато и слезе. Беше Кенеди, оня от кантората на Кац.

— Помниш ли ме? — попита.

— Как да не те помня! Хайде, влизай.

Поканих го вътре, а тя ме дръпна в кухнята.

— Франк, това не е на добре.

— Защо мислиш така?

— Не знам, имам лошо предчувствие.

— Нека да поговоря с него.

Върнах се в ресторанта, тя донесе бирата и ни остави. Започнах по същество.

— При Кац ли си още?

— Не, напуснах. Скарахме се и напуснах.

— И какво правиш сега?

— Нищо. Всъщност затова и дойдох. Идвах няколко пъти, но все нямаше никой. Днес дочух, че си се върнал, и реших да те изчакам.

— За какво става въпрос?

— Чудех се дали можеш да ми дадеш малко пари.

— Разбира се, колко искаш? Тук не държа много, но мога да ти дам петдесет-шейсет долара.

— Надявах се на малко повече.

Продължаваше да се хили, но реших, че е време да спрем да се правим на две и половина.

— Хайде, Кенеди. Давай направо!

— Виж какво. Зарязах Кац, но нали помниш ония пълни самопризнания, дето ги натраках на машината. За Пападакис. Те бяха още в папките му. И понеже сме приятели, сметнах, че не е редно да се мотаят там, и ги взех. Реших, че може да ги искаш.

— Имаш предвид онова бълнуване, което според нея беше самопризнание?

— Точно така. Знам, че в него няма нищо вярно, разбира се, но все пак реших, че може на теб да ти трябва.

— Колко искаш?

— Колко даваш?