Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— Пумата родила и твоята приятелка ти донесе едно от бебетата за спомен. — Тя се облегна на стената и се разсмя. Беше луд, истеричен смях. — Ето на, и котката се върна! Стъпи на таблото, изгоря и се върна! Ха-ха-ха-ха… Не е ли смешно? Нямаш късмет с котките!

Тя се разрева, после утихна и слезе долу. Изтичах след нея. Късаше капаците на някакъв кашон.

— Правя легло за домашния ти любимец, скъпи.

— Много мило.

— Ти какво мислеше, че правя?

— Нищо не си мисля.

— Спокойно, като реша да се обадя на Сакет, ще ти кажа. Не се притеснявай, пази си силите, че ще ти трябват.

Постла дъното с вълнени дрехи. После взе кашона, качи се в стаята и сложи пумата вътре. Животното пак измяука и заспа.

Слязох да пийна една ко̀ла. Тъкмо я бях отворил, когато Кора се появи на вратата.

— Трябва да си пазя силите.

— Чудесно.

— Ти какво си мислеше, че правя?

— Нищо не съм си мислила.

— Спокойно, ако реша да духна, ще ти кажа. Не се притеснявай.

Тя ме изгледа особено и пак се качи горе.

И така цял ден — аз вървях след нея от страх, че ще се обади на Сакет, тя вървеше след мен от страх да не избягам. Изобщо не отворихме. Ходехме на пръсти из къщата и от време на време сядахме в спалнята. Не се поглеждахме, гледахме пумата. Тя започваше да мяука и Кора слизаше долу за мляко. А аз — след нея. Пумата изгълтваше млякото и заспиваше. Още беше малка и само ядеше и спеше.

Вечерта си легнахме мълчаливо. Трябва да съм заспал, защото пак сънувах оня кошмар. Изведнъж се събудих и преди да съм се опомнил, вече тичах по стълбите — бях я чул да върти телефона. Заварих я в ресторанта, напълно облечена, с шапката на главата и с багажа в онази кутия.

Хванах я за раменете, блъснах я през летящата врата и я затиках обратно по стълбите.

— Качвай се горе! Качвай се или…

— Или какво?

Телефонът звънна и вдигнах слушалката:

— Аз съм твоят човек. Казвай!

— „Жълти таксита“!

— А, да! Повиках ви, но размислих. Явно няма да имаме нужда от вас.

— Окей.

Качих се горе, тя се събличаше. Пак си легнахме мълчаливо. Накрая тя започна:

— Или какво?

— Какво ти става, бе? Накрая ще ти забия един юмрук в голямата уста! А може и да направя нещо друго, кой знае.

— Да, ще направиш нещо друго. Нали?

— Накъде биеш?

— Франк, много добре знам какво правеше. Лежеше и се чудеше как да ме убиеш.

— Бях заспал!

— Дай да не се лъжем, Франк! Аз поне нямам намерение да те лъжа. И трябва да ти кажа нещо.

Мислих дълго над думите й, защото точно това правех всъщност — лежах и се чудех как да я убия.

— Добре, така беше. Позна.

— Знаех си!

— Ами ти? Ти пък мислеше да ме изпееш на Сакет! Не е ли същото?

— Същото е.

— Значи сме квит. Точно както в началото.

— Не, не съвсем.

— Напротив. — Аз отпуснах глава на рамото й. — Можем да се надлъгваме колкото искаме, можем да се радваме на парите и да говорим, че сме си легнали с дявола, но ние сме точно там, където бяхме в началото. Да, аз тръгнах с онази жена, Кора, бях навит да ловя пуми чак в Никарагуа. Но не заминах. Защото знаех, че ще се върна. Ние сме оковани един за друг, Кора. Мислехме, че сме на върха на планината, само че не е било така. Планината е била върху нас. През цялото време, от онази нощ, досега.

— Само затова ли се върна?

— Не, върнах се заради нас. Няма друга. Обичам те, Кора. Но когато в любовта се намеси страх, тя се превръща в омраза. Това вече не е любов.

— Значи ме мразиш?

— Не знам. Нали сега си казваме истината, поне веднъж да си кажем истината! Това също е част от нея! Затова лежах и мислех да те убия. Ето, вече знаеш.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Ще имам бебе.

— Какво!

— Подозирах го още преди да замина. Когато мама умря, вече бях сигурна.

— Какви ги говориш, сериозно ли?! Ела тук! Дай ми целувка!

— Не, моля те, нека ти кажа.

— Нали вече ми каза!

— Има и друго. Изслушай ме, Франк. Докато чаках да мине погребението мислех само за това. Мислех си, какво би означавало това за нас. Защото ние отнехме живот, нали? Сега трябва да дадем.

— Така е.

— Много бях объркана. Но откакто видях тази жена, вече не съм. Не мога да се обадя на Сакет. Не мога да му се обадя, защото не мога да родя дете, което някой ден ще порасне и ще разбере, че баща му е обесен за убийство.

— Но нали се канеше да отидеш при Сакет!

— Не, канех се да избягам.

— Само заради това ли нямаше да отидеш при Сакет?

Мина доста време, преди да ми отговори.