Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— А, не знам. Както казваш, в него няма нищо вярно. Но мога да ти дам сто кинта.

— Струва повече.

— Така ли?

— Да кажем, двайсет и пет хиляди.

— Ти луд ли си?!

— Не, не съм луд. Взел си десет от Кац. Бизнесът ти върви, да си изкарал още към пет бона чисто. От банката можеш да получиш десет за мястото като го ипотекираш. Пападакис е платил четиринайсет, значи десет ще дадат. Станаха двайсет и пет.

— И ще ми одереш кожата за едно тъпо самопризнание?

— Толкова струва.

Не помръдвах, но явно съм го гледал лошо, защото той извади пистолет и го насочи към мен.

— Само да не ти хрумне някоя глупост, Чеймбърс. Първо, документът не е у мен. И второ, ако ми направиш нещо, ще го отнесеш.

— Нищо няма да ти правя.

— И по-добре.

Той продължаваше да държи пистолета насочен към мен, а аз продължавах да го гледам в очите.

— Е, май ме хвана натясно — въздъхнах.

— Няма май, хванах те.

— Обаче не са ти точни сметките.

— Така ли? Слушам те, Чеймбърс.

— Вярно, взехме десет от Кац. И още ги имаме. Направихме около пет, но миналата седмица похарчихме хиляда. Тя замина да погребе майка си, мен също ме нямаше, затова беше затворено.

— Продължавай.

— И не можем да вземем десет срещу имота. В момента няма да дадат пет, но четири — може.

— Нататък.

— Значи така: десет и четири, и още четири, общо осемнайсет.

Той наведе ухилената си физиономия към барабана на пистолета, помисли малко и стана.

— Добре, осемнайсет. Утре ще ти се обадя да видя дали си ги събрал. Ако си ги събрал, ще ти кажа какво да направиш. Ако не си, признанието отива при Сакет.

— Няма къде да мърдам.

— Значи ще ти се обадя утре в дванайсет, че да имаш време да отидеш до банката и да се върнеш.

— Добре.

Беше късен следобед, започваше да се здрачава. Кенеди пристъпи заднишком към вратата, а аз се облегнах на стената със съкрушен вид. Малко преди да излезе, бутнах шалтера на неоновата табела. Светлината го заслепи, той се извърна и тогава му фраснах един. Когато се сви, скочих отгоре му, извих му ръката, взех пистолета и го запратих в салона. После му ударих още един, помъкнах го към кухнята, и затворих вратата с ритник.

Кора стоеше там, през цялото време беше подслушвала.

— Вземи пистолета! — креснах й аз.

Тя изтича до салона, грабна го, и се върна.

Изправих Кенеди на крака, проснах го на една от масите и го пребих от бой. Като припадна, плиснах в лицето му чаша вода. Свести се и го подкарах пак. Накрая лицето му приличаше на бифтек, а той хленчеше и хлипаше като дете. Чак тогава спрях.

— Бъди добро момче, Кенеди! Сега ще се обадиш на твоите приятелчета.

— Нямам приятели, Чеймбърс, честна дума, само аз знам.

Пак го фраснах и започнахме отначало. Той твърдеше, че няма приятели, а аз му извих ръката и казах:

— Добре тогава. Като нямаш приятели, чупя.

Устиска по-дълго, отколкото очаквах — толкова дълго, че вече едва го държах, защото левият ми лакът все още беше слаб. Ако някога си се опитвал да счупиш ръката на такъв здравеняк, знаеш колко е трудно.

Изведнъж той се предаде. Пуснах го и му казах какво да каже. После го завлякох до телефона и взех деривата от ресторанта, за да слушам. Кора дойде при нас с пистолета. Казах й:

— Като ти дам сигнал, натискаш спусъка!

— Натискам спусъка — повтори тя и се облегна назад. Крайчетата на устните й затрептяха в зловеща усмивка. Мисля, че тази усмивка уплаши Кенеди повече от всичко, което аз му направих.

Той набра номера и отсреща вдигна някакъв мъж.

— Уили, ти ли си?

— Пат?

— Аз съм. Слушай, всичко е уредено. За колко време можеш да стигнеш дотук с онова?

— Утре, както се разбрахме.

— Тази вечер не можеш ли?

— Е как да отворя сейфа, нали банката е затворена!

— Добре, слушай сега. Утре първата ти работа е да отидеш да го вземеш, и после — право тук! Аз сега съм у тях.

— У тях?

— Чуй ме, Уили. Хванахме го натясно. Обаче ако тя разбере, няма да му даде да плати всички тия пари, разбираш ли? Ако излезем, ще се усети и може да й хрумне да тръгне след нас. Всичко трябва да стане тук, вътре. Аз съм просто клиент, който е решил да преспи в техния къмпинг. Тя нищо не подозира. Утре идваш, все едно си ми приятел, и оправяме всичко.

— И откъде ще вземе парите, като не може да излезе?

— Това вече е уредено.

— Добре де, от какъв зор ще висиш там цяла нощ?

— Имам си причина, Уили. Защото може да не ни будалка за тия неща, но може и да ни будалка, разбираш ли? А ако съм тук, няма начин да се скатае. Нито тя, нито той.