Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— Но ти дори не знаеш къде живея.

— Все ми е тая.

— Далечко е, извън града.

— Колкото по-далеч, толкова по-добре.

— Караш ме да се чувствам неудобно, но как да ти откаже човек!

— Като ти е толкова неудобно, не ми отказвай.

Имаше светла коса, на години май беше малко по-голяма от мен, и хич не изглеждаше зле, но ме спечели най-вече с това, че се държеше приятелски и изобщо не я беше страх, че може да й направя нещо. Личеше си, че е печена. Върхът на всичко беше, че тя дори не ме попита кой съм. На излизане от паркинга се запознахме, и името ми нищо не й говореше. Леле, идея си нямаш какво облекчение беше това — най-накрая да срещна някой, който не ме врънка да му разправям „истината за оня случай“. Казвам ти, погледнах я и пак се почувствах така. Все едно съм направен от газ и ще излетя всеки момент.

— Значи се казваш Мадж Алън?

— Всъщност бях Крамър, но мъжът ми почина и си върнах моминското име.

— Слушай, Мадж Алън, или Крамър, или както предпочиташ да се наричаш. Имам едно предложение.

— Казвай.

— Какво ще кажеш да обърнем колата, да хванем пътя на юг, и да заминем на почивка за една седмица?

— О, не мога.

— Защо не?

— Ами просто не мога.

— Харесваш ли ме?

— Разбира се, че те харесвам.

— Е, и аз те харесвам. Какво ни пречи тогава?

Тя отвори уста да каже нещо, но не го каза и двамата се засмяхме.

— Честно, и на мен ми се иска, обаче не мога. Не защото не е редно, изобщо не ми пука дали е редно. Не мога заради котките.

— Какви котки?

— Имам котки и се грижа за тях, затова трябва да се прибера навреме.

— Добре де, наоколо е пълно с ферми. Ще се обадим на някой да ги наглежда.

Това й се стори много смешно.

— Ще ми се да му видя лицето на тоя фермер, като отиде при тях. Те не са такива котки.

— А какви са? Котките са си котки.

— Не е точно така. Някои са големи, други малки. Моите са от големите. Едва ли има фермер, който да е в състояние да се справи с лъва. Или с тигрите. Или с пумата. Или с трите ягуара — те са най-проклети. Ягуарите са много зли.

— Леле Боже! За какво са ти тия животни?

— Работя с тях в киното. А малките ги продавам на хора с частни зоопаркове. Вземат ги, за да привличат клиенти.

— Мен няма как да ме привлекат с такова нещо.

— Имам и ресторант, клиентите им се радват.

— Ресторант? Супер, и ние имаме ресторант! Цялата ни скапана държава се крепи на хотдозите, които си продаваме един на друг.

— Както и да е, не мога да оставя котките. Трябва да ядат.

— Глупости, как да не можеш! Ще се обадим на Гьобел и ще му кажем да отиде да ги вземе. За сто долара ще ги натовари всичките и ще ги храни, докато ни няма.

— Ще дадеш сто долара, за да тръгнеш на екскурзия с мен?

— Струва си!

— Уха! Как мога да откажа! Хайде, обаждай се на Гьобел.

Оставих я у тях, намерих уличен телефон и звъннах на Гьобел. После отскочих до нас и затворих таверната. На връщане вече мръкваше. По пътя се разминах с камиона на Гьобел, пълен с тигри и леопарди.

Тя излезе с куфарче в ръка и тръгнахме.

— Как си? — попитах.

— Страхотно.

Спуснахме се към Калиенте и на другия ден продължихме към Енсенада — малко мексиканско градче на около седемдесет мили по-надолу. Настанихме се в едно хотелче и останахме там няколко дни. Беше много хубаво. В Енсенада живеят само мексиканци и имах чувството, че Щатите са на милион мили зад мен. Стаята ни беше с балкон, следобед лежахме там и гледахме морето, а времето бавно минаваше покрай нас.

— Значи котки! И какво, дресираш ли ги?

— Не, тези, които имам, не стават за дресировка. С изключение на тигрите — тях ги дресирам.

— И това ти харесва?

— Не много, най-големите не ги харесвам. Обаче пумите ги обожавам. Някой ден ще направя номер с тях. Ще ми трябват още много за този номер, но диви, от джунглата, а не като тези.

— Защо, какво им е?

— Тези могат да те разкъсат.

— Ами те всички могат.

— Всички могат, но тези със сигурност ще те разкъсат. Ако бяха хора, тези котки щяха да са луди. Защото са родени извън естествената си среда. Гледаш ги — котки като котки, а всъщност са откачени.

— По какво се познава дали са родени в джунглата?

— Нали там ги хващам.

— Хващаш ги? Живи?

— Разбира се, че живи! Умрели за какво са ми?

— Леле! И как го правиш това?

— Качвам се на един кораб и плавам до Никарагуа. Там са най-хубавите пуми. Калифорнийските и мексиканските не стават за нищо. Наемам двама-трима индианци и отиваме в планината. Там ловя пуми и после ги връщам. Тоя път смятам да поостана малко с тях, за да ги дресирам. Храня ги с козе месо, излиза по-евтино от конското тук.