Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— Виж какво, казахме, че ще продаваме, нали? Колкото по-малко имаме за продаване, толкова по-бързо ще се отървем. Естествено, че ще им е приятно да седят под дърветата, но за да могат да седят там, трябва да сложим маси, да прокараме допълнително осветление и така нататък, а може би тоя, дето ще купи всичко това, няма да иска такива неща.

— И без това трябва да стоим тук още шест месеца!

— Тогава ще използваме тези шест месеца, за да намерим купувач.

— Искам да опитам!

— Добре, опитай!

— Мисля да изнеса няколко маси отвътре.

— Нали се разбрахме, че ще опиташ. Хайде, идвай да изпием по едно!

Така приключихме спора.

Един ден Кора каза, че иска да вземем лиценз за продажба на бира, и чак тогава разбрах какво всъщност е намислила. Тя изнесе няколко маси, сложихме навес на ивици и фенери. Стана много хубаво, права беше — на хората им хареса, сядаха за половин час, слушаха тиха музика от радиото, после се качваха в колите си и отпрашваха. Точно тогава падна забраната за продажба на бира и тя реши, че ако оставим всичко както си е, но добавим и бира, ще можем да се наречем „бирария“.

— Не искам никаква бирария, искам само някой да дойде, да купи това място и да плати в брой! — настоявах аз.

— Би било жалко.

— Напротив!

— Франк, лицензът е дванайсет долара за шест месеца. Какво, не можем ли да си го позволим?

— Вземем ли лиценз, влизаме в бизнеса с бира. Вече сме в бизнеса с петрол, в бизнеса с хот-дог, само бира ни липсва! Майната му, искам да изляза оттук, а влизам все по-надълбоко!

— Но другите вече взеха лиценз!

— Не ми пука, да си го ползват със здраве!

— Е, добре, имаме клиенти, имаме градина под дърветата и сега трябва да обяснявам на хората, че няма бира, само защото не сме взели лиценз?

— А защо изобщо трябва да им обясняваш?

— Само да сложим маркучите и почваме да продаваме наливна бира. По-хубава е от бутилираната, а и носи повече пари. Оня ден в Лос Анджелис видях страхотни високи чаши. Хората обичат да пият бира от такива чаши.

— Аха, значи вече имаме и маркучи, и чаши! Казах ти, че не искам бирария!

— Франк, ти изобщо някога искал ли си да бъдеш нещо?

— Чуй ме добре: искам да се разкарам от това място! Не искам духът на проклетия грък да ми се привижда от всеки ъгъл, не искам да сънувам онова негово ехо, не искам да подскачам всеки път когато по радиото задрънка китара! Трябва да се махна оттук, чуваш ли? Ако не се махна, ще откача!

— Лъжеш.

— Не лъжа, никога не съм бил по-откровен.

— Не ти се привиждат никакви духове! На някой друг може и да му се привиждат, но не и на мистър Франк Чеймбърс! Не-е-е, ти искаш да се махнеш само защото си скитник! Такъв си, и такъв ще си останеш! И като заминем и изхарчим парите, тогава какво?

— Не ми пука! Заминаваме ли или не?

— Там е работата, че не ти пука! А ако останем тук…

— Знаех си. Планирала си го от самото начало.

— Добре, защо да не останем, какво ни пречи? Нещата тъкмо се наредиха! Слушай, Франк, открай време се опитваш да ме направиш скитница, обаче няма да стане. Казах ти, аз не мога така. Искам да съм нещо. Оставаме и взимаме лиценз за бира! И ние сме хора!

Беше късно вечерта и бяхме горе, полусъблечени. Тя крачеше из стаята и говореше отривисто, точно както след обвинението.

— Естествено, че оставаме. Както кажеш. Пийни си едно.

— Не искам да пия!

— Е как не искаш, нали взехме парите, няма ли да го отпразнуваме?

— Вече го отпразнувахме!

— Да, но сега ще направим още пари с тая бирария. Трябва да го полеем, ей така, за късмет.

— Ти си луд! Добре, за късмет.

Така я карахме два-три пъти седмично. А като ми минеше махмурлукът, сънувах как падам и пак чувах онова хрущене.

Веднага, след като й изтече изпитателния срок, Кора получи телеграма, че майка й е болна. Събра набързо малко дрехи и я закарах на гарата.

Докато се връщах към паркинга, се чувствах много странно — все едно бях направен от въздух и всеки момент ще литна! Чувствах се свободен! Вече нямаше да се боря с кошмарите си и нямаше да се дърлям с тази жена, нито да я дундуркам, като й давам да суче от бутилката с алкохол.

На паркинга видях едно момиче, което се мъчеше да запали колата си. Но колкото и да опитваше, не се получаваше.

— Какво й е? Не ще да запали?

— Оставили са я на контакт и акумулаторът е заминал.

— Ами значи те да се оправят. Да ти заредят акумулатора.

— Е, да, но аз бързам да се прибера.

— Ще те закарам.

— Много си любезен.

— Аз съм най-любезният човек на света.