Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— И ти ме предаде, не го забравяй!

— Това е най-лошото. И двамата се предадохме.

— Е, значи сме квит.

— Да, обаче виж ни сега! Онази нощ горе, в планината, бяхме толкова високо, Франк, и имахме всичко. Не съм си представяла, че мога да изпитам такова нещо. И се целунахме и запечатахме с целувка това, което имахме, за да остане завинаги, каквото и да се случи! Имахме повече от всички на света. А после паднахме! Първо ти, после аз. Да, сега сме квит и пак сме заедно, само че вече не сме там, на високото. Няма я вече нашата планина.

— Какво толкова, нали сме заедно?

— Снощи много мислих. За теб и за мен, за опита ми да вляза в киното и защо се издъних. И за кръчмата, и за пътя, и защо обичаш да си все на път. Ние с теб сме пълни боклуци, Франк! Но Господ ни целуна по челата онази нощ. Господ ни даде всичко, което двама души могат да имат. А ние просто не го заслужавахме. Имахме цялата любов, но се огънахме под тежестта й. Това е като огромен самолетен двигател, който може да те издигне във въздуха и да те отнесе на върха, но ако го монтираш на стар форд, ще го пръсне на парчета. Ей това сме ние, Франк. Два форда. И Господ седи там горе сега, и ни се смее.

— Да бе, смее се! А не му ли се смеем и ние? Той ни сложи огромен знак „Стоп“, а ние не спряхме. И какво? Отървахме бесилото! Измъкнахме се чисти, и даже взехме десет бона за добре свършена работа. Така че да, Господ ни целуна по челата, но после дяволът си легна с нас. А него много го бива в кревата.

— Не говорѝ така.

— Взехме ли десетте хиляди?

— Не искам да мисля за тях. Много са, да. Но не могат да откупят планината .

— Глупости, имаме си и планината, а и десет бона. Ако искаш да се качиш горе, стъпи върху тях.

— Ти си луд, трябваше да се чуеш как врещеше с оня бинт на главата.

— Забравяш нещо — имаме повод да празнуваме! Май никога не сме се напивали като хората.

— Не говорех за напиване.

— Пиенето си е пиене. Къде е оня бърбън, дето го пих преди да тръгнем?

Отидох до стаята си и извадих еднолитровата бутилка, беше пълна над половината. Слязох да взема лед, сода и чаши за кока-кола и се върнах при Кора. Тя си беше свалила шапката, косата й вече беше разпусната. Приготвих питиетата — малко сода, по две бучки лед и допълних чашите догоре направо от бутилката.

— Пийни си, ще ти стане по-добре. Така ми каза и Сакет тогава. Нещастник!

— Леле, ама това е доста силно!

— Силно е. Много си се навлякла, Кора.

Съборих я на леглото. Тя не пускаше чашата.

Разля малко.

— Майната му. Има бърбън колкото щеш.

Започнах да я събличам.

— Разкъсай ме, Франк! Разкъсай ме, както онази нощ!

Раздрах дрехите й. Тялото й се виеше и усукваше, за да мога да ги измъкна по-лесно под нея. После тя затвори очи и сложи глава на възглавницата. Кичурите й се плъзгаха по раменете като змии. Окото й още беше синьо. Гърдите й не бяха остри и навирени към мен, а меки и разлети в две големи розови петна. Изглеждаше като прапрабабата на всички курви по света.

Тази нощ дяволът си заслужи всичко, което му бях дал. До последната стотинка.

Така изкарахме шест месеца. Всеки ден едно и също — сдърпаме се, после хванем бутилката и край, минава ни. Не можехме да напускаме щата заради условната присъда, обаче смятах да се разкараме, когато изтече. Истината е, че исках да държа Кора далеч от Сакет, страх ме беше, че може някой път да се ядоса, да превърти и да му изпее всичко, както направи веднага след обвинението. Нямах й никакво доверие.

Отначало тя беше запалена от идеята да се махнем, особено като й разправях за Хаваите и за южните морета. Само че започнахме да трупаме пари. Когато отворихме (една седмица след погребението), любопитни хора заприиждаха на тълпи да видят Кора лично, прекарваха си добре и после идваха пак. Тогава тя реши, че това е нашият шанс да направим пари.

— Франк, всички заведения наоколо са такива дупки! Държат ги бивши фермери, надошли от Канзас или кой знае откъде. Тия хора идея си нямат как се обслужват клиенти. Тук си трябва някой, който познава бизнеса, такъв като мен. Когато човек е доволен, той се връща обратно и води всичките си приятели.

— Какво ти пука, нали и без това ще я продаваме.

— Ще ни е по-лесно да я продадем, ако прави пари.

— Ами нали прави пари! — упорствах аз.

— Искам да кажа добри пари. Чуй ме, Франк. Хрумна ми, че на хората ще им е приятно да седят ей там, под дърветата. Помисли си само: такова хубаво време имаме в Калифорния, а те какво правят? Блъскат се в някакви безлични дупки, в които смърди, и ядат едни и същи буламачи от Фресно, та чак до границата! Как да се чувстват добре?!