Джеймс Кейн - Пощальонът винаги звъни два пъти

— Той чува ли те сега, като ми говориш?

Кенеди ме погледна, аз му кимнах и той продължи:

— Да, до мен е в телефонната кабина. Държа да ме чуе добре. Нека знае, че работата е сериозна.

— Странни неща вършиш, Пат.

— Слушай, Уили! Ти не знаеш, аз не знам и изобщо никой не знае дали тоя не е намислил да ни изработи. Ако не е, давам му шанс. Какво толкова, щом човекът е навит да си плати, трябва да му помогнем, нали така? Прави каквото ти казвам. Утре ела колкото можеш по-рано. Разбра ли? Колкото може по-рано. Иначе тя ще вземе да се чуди защо вися тук цял ден.

— Добре.

Той затвори. Приближих се и му треснах още един.

— Това е за да внимаваш какво говориш, когато оня ти се обади след малко. Ясен ли съм?

— Напълно.

Зачакахме. Скоро телефонът звънна. Вдигнах слушалката, подадох му я, и Кенеди продължи в същия дух, само дето тоя път каза, че не съм при него. Тая работа не се хареса на Уили, но се наложи да преглътне.

Помъкнах Кенеди към барака номер едно. Кора ни последва с пистолета и след като го заключих, я целунах.

— Това е задето си толкова бърза, когато стане напечено. Чуй ме сега, няма да го оставя сам нито за миг, ще стоя тук цяла нощ. Ще го вкарам вътре, ако оня пак звънне. Не е зле да отвориш бирарията, но не пускай никого вътре. Ако приятелите му дойдат да шпионират, ти си върши работата, все едно не знаеш нищо.

— Франк!

— Да?

— Следващия път като почна да ти се правя на умна, забий ми и на мен един.

— Какво искаш да кажеш?

— Че наистина трябваше да се махнем оттук, сега разбирам.

— А, сети се! Но първо трябва да приключим с това.

Тя ме целуна и каза:

— Много те харесвам, Франк.

— Ще се оправим, спокойно.

— Аз съм спокойна.

Висях при него цяла нощ. Не му дадох да яде, не го оставих и да спи. Два-три пъти се наложи да говори с Уили, единия път Уили поиска да говори и с мен. Изглежда всичко вървеше по плана. Междувременно го поступвах. Доста работа си беше, но нямаше как, трябваше да го накарам да иска тая хартия да пристигне тук възможно най-скоро. Докато той бършеше кръвта от лицето си, в бирарията отвън радиото свиреше и се чуваше говор и смях.

Около десет часа сутринта Кора надникна и каза:

— Дойдоха. Трима са.

— Доведи ги!

Тя взе пистолета, пъхна го в колана си така, че да не се вижда отпред, и отиде. След минута чух как нещо се строполи на земята. Беше една от горилите — Кора ги беше накарала да вървят заднишком и единият се беше спънал, стъпвайки на алеята.

Отворих вратата:

— Заповядайте, господа.

Влязоха с вдигнати ръце. Последна влезе тя и ми подаде пистолета.

— Имаха оръжие, но им го взех.

— По-добре го донеси, че може да дойдат и други.

Тя излезе и след малко се появи с пистолетите. Остави ги до мен. После претърси джобовете им и намери документа. Най-интересното беше, че имаше и плик с шест фотокопия и един негатив. Смятали са да продължават да ни изнудват, а ми се изсипаха тук с негатива! Прибрах всички копия, прибрах и оригинала, излязох навън и им драснах клечката. Когато всичко изгоря, стъпках пепелта, за да се смеси с прахоляка, и се върнах.

— Добре, момчета. Сега ви пускам да си ходите, но арсенала остава при мен.

Изпратих ги под строй до колите им. Те си заминаха, аз се върнах. Кора я нямаше нито долу, нито в мотела.

Открих я в нашата стая.

— Ето, свърши се. Копия, оригинали — всичко. Така се уплаших!

Тя не каза нищо. Гледаше ме особено.

— Какво има, Кора?

— Свърши се, викаш. Копия, оригинали, всичко. Само че аз не съм свършила. Аз имам милиони копия, точно като оригинала. Подсигурила съм се. И с мен ли си свършил? — Тя избухна в смях и се пльосна на леглото.

— Е, добре, достатъчно тъпа си, за да се накиснеш сама, само и само да закопаеш и мен. Имаш милиони копия, да. Милиони.

— И сега идва най-хубавото: изобщо не е нужно да се накисвам сама. Кац не ти ли каза? Не могат да те обвинят два пъти за едно и също нещо. Така е по конституция. Схващаш ли, мистър Франк Чеймбърс? Не ми коства нищо да те накарам да ми играеш по свирката. Точно това ще направим. Ще играем.

— Сега пък какво те прихвана?

— О, ама ти още не знаеш! Приятелката ти намина снощи. Не знаеше нищо за мен. И остана тук да преспи.

— Каква приятелка?

— Оная, с която си ходил до Мексико. Тя всичко ми каза. Сприятелихме се. Сама го реши. Като разбра коя съм, май се уплаши, че може и нея да убия.

— Не съм ходил в Мексико от една година.

— Ходил си, и още как.

Тя излезе, чух я да отваря вратата на стаята ми и като се върна, носеше някакво коте, но доста едро. Беше сиво, на точки. Сложи го на масата, и то измяука.