Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Адамсберг набра номера на дома на Декамбре и попадна на Ева, която още не спеше.

— Ева, дайте ми Лизбет, спешно е.

— Лизбет е в кабарето — сухо отвърна Ева. — Пее.

— Тогава дайте ми номера на кабарето.

— Не можете да безпокоите Лизбет, когато е на сцената.

— Това е заповед, Ева.

Адамсберг мълчаливо изчака минута, чудейки се дали не се превръща в ченге. Добре разбираше, че Ева изпитва потребност да накаже цялата земя, но сега просто не беше моментът.

Трябваха му десет минута, за да се свърже с Лизбет.

— Тъкмо си тръгвах, комисарю. Ако е, за да ми съобщите, че пускате Дамас, слушам ви. Ако не, не си губете времето.

— Съобщавам ви, че Декамбре е бил нападнат. Отведоха го в болницата „Сен Луи“. Не, Лизбет, мисля, че ще се оправи. Не, от един младеж. Не знам, ще го разпитаме. Бъдете така добра, пригответе му каквото е необходимо за болницата, не забравяйте да сложите една-две книги и идете да го видите. Той ще има нужда от вас.

— Вие сте виновен. Защо го повикахте?

— Къде, Лизбет?

— Когато му се обадихте. Нямате ли си достатъчно хора в полицията? Декамбре да не ви е запасен полицай?

— Не съм му се обаждал, Лизбет.

— Беше ваш колега — каза Лизбет. — Рече, че се обажда от ваше име. Не съм луда, лично му предадох съобщението и мястото на срещата.

— На кея Жамап?

— Срещу номер 57 в единайсет и половина.

Адамсберг поклати глава в тъмното.

— Лизбет, кажете на Декамбре да не мърда от стаята си. Под никакъв предлог, който и да му се обади.

— Не сте били вие значи?

— Не, Лизбет. Идете при него и стойте там. Ще изпратя и един полицай.

Адамсберг затвори, после се обади в Бригадата.

— Сержант Гардон — обяви гласът.

— Гардон, изпратете човек в болницата „Сен Луи“ да охранява стаята на Ерве Дюкуедик. И двама души да се редуват на улица Конвансион пред дома на Мари-Бел. Не, същото, само да наблюдават сградата. Когато излезе утре сутринта, да ми я доведат.

— Да я задържим ли?

— Не, трябва ми като свидетелка. Старата дама добре ли е?

— Поприказва малко с внука си през решетките. Сега спи.

— За какво си приказваха, Гардон?

— Всъщност играха. На китайски портрет. Онази игра с отличителните черти, нали се сещате? Дето трябва да се отгатне за кой човек става дума. Не е лесно.

— Не може да се каже, че съдбата им ги тревожи.

— Никак дори. Старата дама разведрява атмосферата в Бригадата. А Елер-Дьовил е добро момче, даде ни от тиганиците си. Обикновено Мане ги прави с каймак, но нямало, та…

— Знам, Шардон. Слага сметана. Имаме ли резултати за пепелта на Клемантин?

— Дойдоха преди час. Съжалявам, отрицателни са. Няма и следа от ябълково дърво. Ясен, бряст и бяла акация — смес, купена от пазара.

— Мамка му.

— Именно, господин комисар.

Адамсберг тръгна към колата, накиснатите му дрехи лепнеха по тялото му, побиваха го тръпки. Есталер беше на волана, Ретанкур отзад, закопчана за арестанта. Адамсберг се наведе през вратата.

— Да сте ми прибирали обувките, Есталер? — попита той. — И следа няма от тях.

— Не съм, господин комисар, не съм ги виждал.

— Е, все едно — каза Адамсберг и седна отпред. — Няма да нощуваме тук.

Есталер подкара. Младежът бе престанал да твърди, че е невинен, сякаш обезсърчен от невъзмутимата маса на Ретанкур.

— Хвърлете ме пред къщи — каза Адамсберг. — Кажете на нощния екип да започне разпита на Антоан Юрфен Елер-Дьовил Журно или както му е там името.

— Юрфен — измънка младежът. — Антоан Юрфен.

— Проверка на самоличността, разговори със съседите, алиби и всичко останало. Аз ще се позанимая с шантавата пепел.

— Къде? — попита Ретанкур.

— В леглото.

Проснат на леглото си в мрака, Адамсберг затвори очи. Над умората и купестите облаци на събитията през деня стърчаха три върха — тиганиците на Клемантин, удавеният телефон и пепелта. Прогони от мислите си тиганиците, без никакво значение за разследването, но от огромна полза за душевния мир на сеяча и баба му. Телефонът се позадържа като потънала надежда, като отломка от корабокрушение, което би могло да фигурира на страниците на История за всички на Жос Льогерн.

Мобилен телефон Адамсберг, тридневно зареждане на батерията, тръгнал от улица Деламбр, разбил се и потънал в канала Сен Мартен. Екипажът изчезнал. Жената на борда, Камий, изчезнала.

Разбрах. Не се обаждай, Камий. Върви си по пътя. Всичко ми е безразлично.

Оставаше пепелта.

Върнали се бяха на пепелта. Почти като в началото.