Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Не мисля, че вътрешното министерство ще ни подкрепи в това отношение, господин комисар. Прекалено много пари и национална репутация са заложени.

— Не е необходимо да предупреждаваме никого, най-малко Брезийон. Изтече ли информация в пресата, няма да минат и два дни и ще стигне до онзи боклук. Достатъчно, за да се подхлъзне и да падне. Ще му помогнем да стане в съда.

— Отлично — каза Данглар. — За майката на Юрфен…

— По-късно, Данглар, синът й ме чака.

Полицаите от нощната смяна бяха оставили доклада си на масата. Антоан Юрфен, двайсет и три годишен, роден във Ветини, живеещ в Роморантен, Лоар-е-Шер, упорито бе поддържал първоначалните си показания и бе телефонирал на адвокат, който веднага го посъветвал да си затваря устата. Оттогава Антоан Юрфен онемял.

Адамсберг застана пред килията му. Младежът седеше на леглото си, стискаше зъби и пукаше с тънките си пръсти. Множество мускулчета играеха по костеливото му лице.

— Антоан — каза Адамсберг, — син на Антоан. Ти си лишеният от всичко Елер-Дьовил. Лишен от припознаване, лишен от баща, лишен от мангизи. Но вероятно богат на удари, шамари и отчаяние. Ти също нанасяш своите удари. На Дамас, другия син, признатия, богатия. Твоят полубрат. На който не му е било по-леко, ако не знаеш. Същият баща, същият пердах.

Юрфен продължи да мълчи, като хвърли на ченгето едновременно ненавистен и уязвим поглед.

— Адвокатът ти е казал да си затваряш устата и ти му се подчиняваш. Ти се дисциплиниран и послушен, Антоан. Доста странно за убиец. Ако вляза в килията ти, не знам дали ще се нахвърлиш върху мен, за да ми прережеш гърлото, или ще се свиеш на топка в ъгъла. Или и двете. Дори не знам дали си даваш сметка какво вършиш. Целият си действие и не знам къде е мисълта ти. Докато Дамас е целият мисъл и безсилие. Разрушители, и двамата, ти с ръцете си, той с главата си. Слушаш ли ме, Антоан?

Младият човек само потръпна.

Адамсберг пусна решетките и се отдалечи, почти толкова покрусен от това измъчено и потръпващо лице, колкото беше пред необяснимата невъзмутимост на Дамас. Бащата Елер-Дьовил можеше да се гордее със себе си.

Килиите на Клемантин и Дамас бяха в другия край на помещението. Двамата играеха покер, като си подаваха картите, плъзгайки ги под решетките. По липса на жетони залагаха тиганици.

— Можахте ли да спите, Клемантин? — попита Адамсберг, отваряйки решетката.

— Не спах зле — отвърна старицата. — Не е като вкъщи, но пък си е разнообразие. Кога ще ни пуснете с малкия?

— Лейтенант Фроаси ще ви придружи до банята и ще ви даде кърпи. Откъде взехте карти?

— От вашия сержант Гардон. Добре си прекарахме снощи.

— Дамас — каза Адамсберг, — приготви се. После ще е твой ред.

— За? — попита Дамас.

— Да се измиеш.

Елен Фроаси отведе старата жена, а Адамсберг влезе в килията на Кевен Рубо.

— Излизаш, Рубо, изправи се. Ще те местят.

— Тук съм си добре — възрази Рубо.

— Пак ще се върнеш — каза Адамсберг и широко отвори решетъчната врата. — Обвинен си в нанасяне на побой и опит за изнасилване.

— Мамка му — каза Рубо. — Аз само им пазех гърбовете.

— Изключително активни гърбове. Ти си шестият в списъка. Значи един от най-опасните.

— Мамка му, нали сам дойдох да ви помогна. Да сътрудничиш на правосъдието, това не се ли зачита?

— Потегляй. Не съм ти съдия.

Двама офицери отведоха Рубо вън от Бригадата. Адамсберг погледна в бележника си. Акне, Издадена челюст, Чувствителен равно на Морел.

— Морел, кои са пред дома на Мари-Бел? — попита той, като погледна часовника си.

— Ноел и Ламар, господин комисар.

— Къде се мотаят още? Девет и половина е.

— Може би тя няма да излезе. Откакто заключихме брат й, вече не отваря магазина.

— Отивам там — каза Адамсберг. — След като Юрфен не ще да говори, Мари-Бел ще ми разкаже какво е измъкнал от нея.

— Така ли отивате, господин комисар?

— Как „така“?

— Искам да кажа по сандали? Не искате ли да ви заемем едни обувки?

Адамсберг се взря в босите си крака през поизносените кожени каишки, за да види какво не е както трябва.

— Какъв е проблемът, Морел? — искрено попита той.

— Не знам — каза Морел, който се чудеше как да даде заден ход. — Вие сте шефът на групата.

— А, това ли било, Морел? Имиджът?

Морел не отговори.

— Нямам време да ходя да си купувам обувки — каза Адамсберг, свивайки рамене. — Клемантин е по-спешна от облеклото ми, не е ли така?

— Така е, господин комисар.

— Постарайте се да не й липсва нищо. Отивам при сестрата и се връщам.