Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Дамас беше вещ познавач на чумата и бе извършил огромен гаф . Двете изречения бяха несъвместими. Или Дамас не знаеше почти нищо за чумата и правеше обичайната грешка, като почерняше кожата на жертвите си. Или знаеше доста и никога не би постъпил така. Не и човек като Дамас. Не и човек, изпитващ такова страхопочитание към старите текстове, че отбелязваше всички направени от него съкращения. Нищо не принуждаваше Дамас да слага многоточията, които затрудняваха глашатая в четенето на „особените“. Там беше обяснението, в тези точици, поставени като ослепителни знаци за предаността на ерудита към оригиналния текст. Преданост на чумолог. Не бива да се накъсва текстът на Древния учен, не бива да се счуква и забърква за собствена угода като обикновена смес. Такъв текст се почита и уважава, към него се отнасяме като вярващи, не богохулстваме. Човек, който поставя многоточия , не маже телата с пепел от дървени въглища, не може да направи подобен огромен гаф . Това би било обида, оскърбление за бича божи, попаднал в боготворящите му ръце. Господарят на вярата се превръща в неин изповедник. Дамас използваше силата на рода Журно, но бе последният, който би се подиграл с нея.

Адамсберг стана и заобикаля из двете стаи. Дамас не беше изопачил Историята. Дамас бе поставил многоточия. Следователно Дамас не беше намазал телата с пепел.

Следователно Дамас не беше убивал. Пепелта определено прикриваше следите от удушаване. Това бе последният жест на убиеца и не Дамас го бе направил. Нито мазането, нито удушаването. Нито събличането. Нито разбиването на ключалките.

Адамсберг замръзна до телефона си. Дамас изпълняваше само онова, в което вярваше. Той бе господар на болестта и бе посял обяви, изрисувал четворки и освободил заразени с чума бълхи. Обяви, които гарантират завръщането на истинската чума и снемат товара от плещите му. Обяви, подлудили обществото и възвърнали всемогъществото на автора си. Обяви, всяващи объркване и развързали ръцете му. Четворки, ограничаващи пораженията, които е смятал, че нанася, и успокояващи съвестта на този въображаем и съвестен убиец. Господарят не избира жертвите си приблизително. Четворките са му били необходими, за да удържат разпространението на бълхите, за да улучи точно в целта, а не встрани от нея. И дума не е можело да става да очисти всички обитатели на една сграда, при положение че е искал да ликвидира само един. Обратното би било непростима несръчност за потомък на Журно.

Ето какво бе направил Дамас. И си беше вярвал. Стоварил бе могъществото си върху онези, които му го бяха отнели, за да го възроди. Клемантин бе „довършила работата“ и бе пуснала насекомите у тримата последни мъчители. Дотам стигаха неосъществените престъпления на простодушния сеяч на чума.

Но зад гърба на Дамас някой убиваше. Някой, който се вселяваше в призрака му и действаше истински вместо него. Някой практичен човек, който нито за миг не вярваше в чумата и не разбираше нищо от нея. Който мислеше, че кожата на чумавите почернява. Който извършваше огромен гаф . Който не спираше да тласка Дамас към дълбокия ров, който си бе изкопал, чак до неизбежния край. Проста операция. Дамас си въобразяваше, че убива, друг убиваше на негово място. Срещу Дамас имаше смазващи улики, проточили се от единия до другия край на веригата, от бълхите до пепелта, улики, които то водеха право към доживотния затвор. Кой би твърдял, че Дамас не е виновен, опирайки се единствено на няколко жалки многоточия? Тънка пръчица срещу прииждащата вълна на доказателствата. Нито един съдебен заседател не би се замислил за трите малки точици.

Декамбре бе загрял. Препънал се бе в несъвместимостта на маниакалните познания на сеяча и крайната му грешка. Препънал се бе в пепелта от дървени въглища и щеше да стигне до единственото възможно решение — двама души . Един сеяч и един убиец. А вечер във „Викингът“ Декамбре говореше много. Убиецът бе чул и осъзнал последствията от своя гаф. Беше въпрос на часове — ерудитът щеше да доведе разсъжденията си до логичния им край и да ги сподели с ченгетата. Ставаше прекалено опасно и старецът трябваше да замълчи завинаги. Вече нямаше време да се изпипват нещата. Оставаше злополуката, удавянето, престъпната случайност.

Юрфен. Човек, който достатъчно мрази Дамас, за да иска да го закопае. Човек, който се е сближил с Мари-Бел, за да получава информация от наивната сестра. Сухо и мекушаво изражение, човек, когото бихте сметнали по-скоро за кротък и послушен, но който без страх и колебание за нула време изхвърля някой старец във водата. Насилник, експедитивен убиец. Защо тогава не е убил направо Дамас? Вместо да убива петима други?