Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Къде ни води младокът? Караме право на север.

— У тях, в хотел или в стая под наем. Получи заповедите си и отива да се наспи. Нощта ще бъде спокойна. Няма да отиде в Троа или Шателро с такси. Тази вечер трябва само да разберем къде се крие. Но ще отлети още утре. Налага се да действа възможно най-бързо.

— А сестрата?

— Сестрата я знаем къде е и я наблюдаваме. Дамас я е запознал с всички подробности, та ако нещо зацикли, да може да ги предаде на братчето. За тях най-важното, лейтенант, е да довършат делото си. Само това им е на устата. Да довършат работата. Защото от 1914 година насам семейство Журно не познава провала и не трябва да го познае.

Есталер подсвирна през зъби.

— Е, значи аз — каза той — не съм от рода Журно. Вече съм сигурен.

— Нито пък аз — каза Адамсберг.

— Наближаваме Северната гара — каза Ретанкур. — Ами ако вземе нощния влак?

— Прекалено късно е. А той дори няма чанта.

— Може да пътува и без багаж.

— А черната боя, лейтенант? Ключарските инструменти? Пликът с бълхите? Сълзотворният газ? Примката? Пепелта? Не може да натика всичко това в задния си джоб.

— Което ще рече, че братчето също е спец по ключалките.

— Със сигурност. Освен ако не примами жертвата си навън, като Виар и Клерк.

— Няма да е толкова просто — каза Есталер, — ако сега жертвите са вече нащрек. А според вас е точно така.

— Ами сестрата? — попита Ретанкур. — За едно момиче е далеч по-лесно да примами мъжа навън. Хубава ли е?

— Да. Но мисля, че Мари-Бел само предава информацията. Дори не съм сигурен, че е в течение на всичко. Тя е наивна и много бъбрива. Не е изключено Дамас да й няма доверие или просто да я закриля.

— Един вид мъжка работа — грубо каза Ретанкур. — Работа за свръхмъже, а?

— Точно там е проблемът. Спрете колата и загасете фаровете.

Таксито стовари младежа до канала Сен Мартен, на една пуста отсечка на кея Жамап.

— Тихо местенце, ако не друго — промърмори Адамсберг.

— Чака таксито да потегли, преди да се прибере вкъщи — обади се Ретанкур. — Предпазлив ни е свръхмъжът. Според мен не е дал точния адрес и ще се прибере пеш.

— Следвайте го със загасени фарове, лейтенант — каза Адамсберг, когато младежът се реши да тръгне. — Карайте. Стоп.

— Стига де, видях го — каза Ретанкур.

Есталер хвърли уплашен поглед на Виолет Ретанкур. За бога, човек не казва „стига де“ на шефа на групата.

— Пардон — изръмжа Ретанкур, — изтървах се. Защото го видях. Виждам прекрасно в тъмното. Спря и изчаква до канала. Какво се размотава? Тук ли ще спи, или какво?

Адамсберг се наведе между двамата лейтенанта и огледа мястото.

— Слизам — каза той. — Ще застана възможно най-близо, зад билборда.

— Онзи с чашата кафе? — попита Ретанкур. — И да умреш от удоволствие?

— Ама наистина имате силни очи, лейтенант.

— Когато искам. Мога дори да ви кажа, че наоколо има много чакъл. Ще вдигнем шум. Свръхмъжът пали цигара. Мисля, че чака някого.

— Или диша чист въздух и размишлява. Вие двамата застанете на четирийсет крачки зад мен в позиции десет без пет и десет.

Адамсберг безшумно слезе от колата и се приближи до тънкия силует, който чакаше на брега. На трийсет метра от него свали обувките си, прекоси стъпка по стъпка чакълестия участък и се прикри зад И да умреш от удоволствие . От тази почти черна отсечка каналът едва се виждаше. Адамсберг вдигна глава и установи, че трите най-близки лампи са счупени. Може би младокът не просто дишаше чист въздух. Той хвърли цигарата си във водата, после запука с пръстите на едната си ръка, след това на другата, наблюдавайки лявата страна на кея. Адамсберг отправи поглед в същата посока. Видя в далечината да се приближава сянка — висока, слаба и колеблива. Мъж, възрастен, който внимаваше къде стъпва. Четвърти Журно? Чичо? Баща на чичо?

Като стигна до младежа, старецът нерешително спря в тъмнината.

— Вие ли сте? — попита той.

И получи мощно кроше в челюстта, после удар в слънчевия сплит, след което рухна като къщичка от карти.

Адамсберг тичешком прекоси пространството, което го отделяше от кея, докато младежът хвърляше безжизненото тяло в канала. Обърна се, като чу стъпките на Адамсберг, и мигом побягна.

— Есталер! След него! — извика Адамсберг, преди да скочи право в канала, където тялото на стария плаваше по корем, без да мърда. С няколко замаха Адамсберг стигна до него и го издърпа на брега, откъдето Есталер му подаваше ръка.

— Дявол да го вземе, Есталер! Догонете го!