Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ретанкур е по дирите му — обясни Есталер, сякаш бе пуснал кучетата.

Помогна на Адамсберг да се качи на кея и да пренесе тежкото и хлъзгаво тяло на стареца.

— Уста в уста — нареди Адамсберг и се затича по кея.

Далеч пред него се носеше силуетът на младия човек, бърз като елен. Следваше го с тежки крачки едрата сянка на Ретанкур. Ще речеш, танк гони чайка. След това едрата сянка като че ли скъси разстоянието и дори определено се приближи до плячката си. Изумен, Адамсберг забави ход. Двайсетина крачки по-късно чу удар, глух шум и вик на болка. И после вече никой не тичаше.

— Ретанкур? — извика той.

— Не бързайте — отвърна сериозният глас на жената.

— Здраво съм го заклещила.

Две минути по-късно Адамсберг се озова пред лейтенант Ретанкур, удобно наместила се върху гърдите на беглеца, премазвайки ребрата му. Младежът едва дишаше и се извиваше във всички посоки, опитвайки се да се измъкне изпод бомбата, сгромолясала се върху му. Ретанкур не си бе дала труда да извади пистолета си.

— Бързо тичате, лейтенант. Да не повярва човек.

— Защото имам дебел задник?

— Не — излъга Адамсберг.

— Всъщност той ми пречи.

— Не чак толкова.

— Да кажем, че съм пълна с енергия — рече Ретанкур. — И я превръщам, в каквото си поискам.

— Например?

— Например в момента енергията се е превърнала в маса.

— Имате ли фенер? Моят се е намокрил.

Ретанкур му подаде фенера си и Адамсберг освети лицето на пленника си. После му сложи белезници, като закачи едната халка на китката на Ретанкур. Все едно че я закачи за дърво.

— За най-младия потомък на Журно отмъщението свършва тук, на кея Жамап.

Младежът отправи към него замаян и изпълнен с омраза поглед.

— Нещо бъркате — каза той с гримаса. — Старецът ме нападна и аз се защитавах.

— Бях точно зад теб. Ти му заби юмрука си в лицето.

— Защото извади пищов! Каза ми: „Вие ли сте?“ — и извади пищов! Тогава го ударих. Не знам какво искате от мен! Моля ви, не можете ли да кажете на това женище да се поотмести? Задушавам се.

— Седнете на краката му, Ретанкур.

Адамсберг го пребърка. В якето му намери портфейл и го изпразни, насочвайки фенера към земята.

— Пуснете ме! — извика младежът. — Той ме нападна!

— Млък! — нареди комисарят.

— Бъркате ме с някого! Не познавам никакъв Журно!

Адамсберг свъси вежди и освети личната карта.

— И ти ли не се казваш Елер-Дьовил? — попита той учудено.

— Не! Виждате, че има грешка! Онзи пръв ме нападна!

— Изправете го, Ротанкур — каза Адамсберг. — Заведете го в колата.

Адамсберг се изправи, от дрехите му се стичаше мръсна вода, и със загрижен вид се отправи към Есталер. Младежът се наричаше Антоан Юрфен, роден във Ветини, Лоар-е-Шер. Просто приятел на Мари-Бел? Нападнат от стареца?

Есталер като че ли беше върнал към живот стария човек и го бе поставил да седне, като го придържаше за рамото.

— Есталер — попита Адамсберг, като се приближи, — защо не го догонихте, както ви наредих?

— Съжалявам, господин комисар, не изпълних заповедта. Но Ретанкур тича три пъти по-бързо от мен. Онзи беше вече далеч и си помислих, че тя е единственият ни шанс.

— Странно, че родителите й са я нарекли Виолет.

— Ами знаете ли, господин комисар, бебетата не са дебели, човек няма как да предположи, че един ден ще се превърнат в танкова бригада. Но пък е много нежна като жена — веднага се поправи той. — Много мила.

— Така ли?

— Но трябва да я познаваш, разбира се.

— Как е той?

— Диша, но вече имаше вода в бронхите. Още е замаян, изтощен, може сърцето му да е слабо. Повиках помощ, добре ли направих?

Адамсберг коленичи и насочи фенера към главата на човека, облегната на рамото на Есталер.

— По дяволите. Декамбре.

Адамсберг го хвана за брадичката и леко го разтърси.

— Декамбре, Адамсберг е. Отворете очи, драги.

Декамбре с усилие повдигна клепачи.

— Не е бил Дамас — каза той със слаб глас. — Пепелта.

До тях спря линейка, от която излязоха двама мъже с носилка.

— Къде ще го карате? — попита Адамсберг.

— В „Сен Луи“ — отвърна единият от санитарите, повдигайки стареца.

Адамсберг изчака да настанят Декамбре върху носилката и да го вкарат в линейката. След това извади телефона от джоба си и поклати глава.

— Телефонът ми се е удавил — каза той на Есталер. — Дайте ми вашия.

Адамсберг осъзна, че дори и да поиска, Камий не може да му се обади. Удавен телефон. Но това нямаше значение, тъй като Камий нямаше да поиска. Отлично. Не ми се обаждай. Върви, Камий, върви си по пътя.