Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Защо не е казал нищо на процеса? Защо се е оставил да го опандизят?

— Защото ако ченгетата хванели мъчителите му, Дамас оставал с вързани ръце. А той искал да си отмъсти, на всяка цена. По онова време не е бил в състояние да се пребори с тях. Но след пет години е вече съвсем друг. Кльощавият Дамас излиза от затвора с петнайсет кила мускули, не желае повече никога през живота си да чува за стомана и е обсебен от мисълта за реванш. В затвора не е трудно да бъдеш обсебен от някаква мисъл. Това дори е единственият начин да оцелееш. Когато излиза, навън го чакат осем души за убиване — шестимата мъчители, момичето, което ги е придружавало, и поръчителят. През петте години старата Клемантин търпеливо е вървяла по следите им, насочвана от Дамас. Сега вече двамата са готови. За да убие, Дамас естествено разчита на семейната сила. На какво друго? Петима си платиха през тази седмица. Остават трима.

— Това не е възможно — каза Декамбре.

— Дамас и баба му направиха пълни признания — каза Адамсберг, поглеждайки го в очите. — Седем години подготовка. Плъховете, бълхите и старите книги са у бабата в Клиши. Кремавите пликове също. И компютърът. Целият арсенал.

Декамбре поклати глава.

— Дамас не е способен да убива — повтори той. — Или ей сега си хвърлям престилката на съветник по нещата от живота.

— Давайте, правя си колекция. Данглар вече си сдъвка ризата. Дамас си призна, Декамбре. Всичко. Освен имената на трите оставащи жертви, чиято предстояща смърт очаква с радост.

— Каза, че ги е убил? Лично?

— Не — призна Адамсберг. — Каза, че заразените с чума бълхи са ги убили.

— Ако историята е вярна, не мога да го виня — каза Лизбет.

— Идете да го видите, ако искате, Декамбре, него и неговата „Мане“, както я нарича. Ще ви потвърди всичко, което ви разказах. Идете, Декамбре. Идете да го чуете.

На масата настъпи тежка тишина. Бертен бе забравил да удари гонга. В осем и двайсет и пет той стреснато фрасна с юмрук тежката медна плоча. Чу се зловещ гръм — подходящо заключение на жестоката история за доброто старо време на Арно Дамас Елер-Дьовил.

Час по-късно несмилаемата информация беше горе-долу усвоена и Адамсберг се тътреше по площада със заситения и успокоен Декамбре.

— Това е, Декамбре — казваше Адамсберг. — Нищо не може да се направи. Аз също съжалявам.

— Тук нещо куца — каза Декамбре.

— Вярно е. Нещо куца. Пепелта.

— А, и вие сте се досетили.

— Огромен гаф според един вещ чумолог — промърмори Адамсберг. — А и не съм сигурен, Декамбре, че тримата останали за убиване ще се измъкнат.

— Дамас и Клемантин са зад решетките.

— Въпреки това.

Адамсберг напусна площада в десет часа с усещането, че е пропуснал нещо, при това знаеше какво. Щеше му се да бе видял и Мари-Бел в групата.

Семейна история , по думите на Ферез.

Отсъствието на Мари-Бел бе нарушило равновесието на масата във „Викингът“. Трябваше да разговаря с нея. Тя бе единственият предмет на разногласие в двойката Дамас-Мане. Когато Адамсберг бе произнесъл името на девойката, Дамас понечи да отговори, но старата Клемантин гневно му заповяда да забрави тази „курвенска щерка“. После изръмжа нещо през зъби, което му се стори, че звучеше като „дебеланата от Роморантен“. Дамас посърна и се опита да смени темата, отправяйки към Адамсберг настойчив поглед, с който сякаш го молеше да не се занимава със сестра му. Поради което Адамсберг реши да се занимае с нея.

Още нямаше единайсет, когато стигна до улица Конвансион. Видя двама от агентите си, залегнали в кола без отличителни белези недалеч от сградата. На четвъртия етаж светеше. Значи можеше да позвъни у Мари-Бел, без да я събуди. Но Лизбет бе казала, че е болна. Поколеба се. С Мари-Бел се чувстваше раздвоен по същия начин като с Дамас и Клемантин — част от него се размекваше пред убеждението им, че са невинни, другата част оставате твърдо решена да пипне сеяча, колкото и да бе многолик.

Вдигна глава към фасадата. Сградата бе строена по времето на Осман с качествен камък и скулптирани балкони. Апартаментът с шестте си прозорци заемаше целия етаж. Богат човек беше Елер-Дьовил, много богат. Адамсберг се запита защо ако толкова изпитваше нужда да работи, Дамас не бе отворил луксозен магазин, вместо да се забута в мрачното и претрупано партерно помещение на „Рол-Райдър“.

Докато нерешително чакаше в сянката, входната врата се отвори и отвътре излезе Мари-Бел, хванала под ръка някакъв доста дребен мъж, с когото направи няколко крачки по пустия тротоар. Говореше му нещо развълнувано и нетърпеливо. Любовникът й, помисли Адамсберг. Кавга между влюбени заради Дамас. Приближи се безшумно. Различаваше ги добре на светлината на фенерите — две руси фини глави. Мъжът се обърна, за да отговори на Мари-Бел, и Адамсберг го видя в лице. Хубавичък младеж, малко безцветен, без вежди, но деликатен. Мари-Бел силно го стисна за ръката, целуна го по двете бузи и си тръгна.