Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Комисарят препуска по улиците повече от час и спря пред затвора „Санте“. Горе един затворник бе подал крака си през решетките. Винаги се намираше някой, който да си подаде крака и да го разклати във въздуха над булевард Араго. Не ръка, а крак. И не обут, а бос. И той като него искаше да крачи навън. Адамсберг се взря в крака и си представи как краката на Клемантин и на Дамас се полюляват под небето. Не мислеше, че са толкова луди, освен когато изпаднеха под влиянието на своя призрак. Когато кракът внезапно се прибра в килията си, Адамсберг разбра, че съществува и трето лице все още на свобода, съоръжено с плъзгаща се примка и готово да довърши започнатото дело в Париж, Троа и Шателро.

Адамсберг сви към Монпарнас и излезе на площад Едгар Кине. След четвърт час Бертен щеше да удари гръмотевичния си вечерен гонг.

Бутна вратата на „Викингът“, чудейки се дали нормандецът ще посмее да го сграбчи за яката като клиента от миналата вечер. Но Бертен не помръдна, докато Адамсберг се пъхаше под корабния нос и сядаше на масата си. Не помръдна, но и не поздрави и излезе, щом комисарят се настани. Адамсберг разбра, че след две минути целият площад ще знае, че ченгето, прибрало Дамас, е в кафенето, и че всички съвсем скоро ще се нахвърлят върху него. Точно това му трябваше. Може би дори тази вечер по изключение наемателите на Декамбре щяха да се възползват от топлото ястие на Бертен. Постави мобилния си телефон на масата и зачака.

След десет минути в кафенето нахлу враждебна група, водена от Декамбре, след когото влязоха Лизбет, Кастийон, Льогерн, Ева и още няколко души. Единствен Льогерн сякаш приемаше ситуацията с известно безразличие. Потресаващите новини отдавна не го потрисаха.

— Сядайте — почти заповяда Адамсберг и вдигна глава, за да изгледа агресивните физиономии, които го ограждаха. — Къде е малката? — попита той за Мари-Бел.

— Болна е — глухо отвърна Ева. — Лежи. Заради вас.

— Седнете и вие, Ева — каза Адамсберг.

За един ден лицето на младата жена се бе променило и по него се четеше неподозирано количество омраза, лишавайки го от старомодната прелест на меланхолията. Вчера то бе трогателно, днес бе заплашително.

— Освободете Дамас, господин комисар — каза Декамбре, нарушавайки мълчанието. — Сбъркали сте адреса. Дамас е миролюбив, нежен човек. Никога не е убивал, никого.

Адамсберг не отговори и се отправи към тоалетната, за да се обади на Данглар. Двама души да наблюдават дома на Мари-Бел на улица Конвансион. После се върна на масата си и седна срещу стария ерудит, който високомерно го гледаше.

— Пет минути, Декамбре — каза той и вдигна ръка с разперени пръсти. — Ще ви разкажа една история. И не ме е грижа дали ще ви е интересно. Смятам да разказвам. А когато разказвам, аз си имам свой ритъм и свои думи. Понякога успявам да приспя помощника си.

Декамбре вирна брадичка и се умълча.

— През 1918 г. Емил Журно, по професия вехтошар, се завръща жив и здрав от войната през четиринайсета.

— Много важно — обади се Лизбет.

— Мълчи, Лизбет. Нека разказва. Дай му шанс.

— Четири години на фронта без нито една рана — продължи Адамсберг. — Отървал се като по чудо. През 1915 година вехтошарят спасява живота на своя капитан, като го измъква ранен от неутралната зона. Преди да го евакуират в тила, капитанът подарява пръстена си на редник Журно в знак на признателност.

— Комисарю, не сме тук, за да си разказваме истории от доброто старо време. Не ни баламосвайте. Тук сме, за да говорим за Дамас.

Адамсберг изгледа Лизбет. Тя беше бледа, а той за пръв път виждаше черна кожа да побледнее. Биеше на сиво.

— Само че историята на Дамас е именно стара история от доброто старо време — каза Адамсберг. — Нататък. Редник Журно не е загубил деня си напразно. Пръстенът на капитана е с диамант, по-голям от лещено зърно. През цялата война Емил Журно не го сваля от пръста си, като обаче го обръща с камъка навътре, за да не му го свият. През 18-а го демобилизират и се връща при мизерията си, но не продава пръстена. За Емил Журно пръстенът е спасителен и свещен. Две години по-късно в квартала избухва чума и поразява цяла улица. Но пощадява семейство Журно — Емил, жена му и шестгодишната им дъщеря Клемантин. Хората наоколо мърморят, обвиняват ги. От лекаря, който посещава квартала, Емил научава, че диамантът предпазва от чума.

— Вярна ли е тази глупост? — попита Бертен от бара.

— Вярна е в книгите — отвърна Декамбре. — Продължавайте, Адамсберг. Много го проточихте.