Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Вместо да мълчите.

— Нали ме намерихте? А малкият е зад решетките от вчера. Така че край на глупостите, всичко е ясно. Какво би се променило, ако мълча?

— Всичко — каза Адамсберг.

— Нищо — каза Клемантин с жестока усмивка. — Работата вече е свършена. Схващате ли, комисарю? Свършена. Врагът е заразен. Следващите трима ще пукнат до една седмица, каквото и да се случи, тук или другаде. Твърде късно е да се спасят. Работата е свършена. Смятайте и осмината за мъртви.

— Осем ли?

— Шестимата мъчители, жестокото момиче и поръчителя. За мен са осем. Не знаехте ли?

— Дамас отказва да говори.

— Нормално. Не може да проговори, преди да е сигурен, че работата е свършена. Така се бяхме разбрали, ако пипнат един от двама ни. Как го открихте?

— По диаманта му.

— Той го крие.

— Все пак го видях.

— Аха — каза Клемантин. — Вие знаете много неща за бича божи. Това не го предвидихме.

— Опитвам се да уча бързо.

— Но твърде късно. Работата е свършена. Врагът е заразен.

— С бълхи?

— Ами да. Всички имат бълхи. Вече са заразени.

— Кажете имената им, Клемантин.

— Как не, та да ги спасите. Такава им е съдбата и те трябва да си я понесат. Да не са посягали на човек от семейство Журно. Те го унищожиха, комисарю, него и момичето, което обичаше и дето скочи от прозореца, горкото дете.

Адамсберг поклати глава.

— Вие ли го убедихте да си отмъсти, Клемантин?

— Всеки ден говорехме за това в затвора. Той е наследник на прадядо си и на пръстена. Арно трябваше да се съвземе като Емил по време на епидемията.

— Не ви ли е страх от затвора? За вас? За Арно?

Клемантин се плесна по бедрата.

— Затвор ли? Шегувате се, комисарю. Момент, ние с Арно не сме убили никого.

— Кой тогава?

— Бълхите.

— Да пуснеш заразени бълхи е все едно да стреляш по някого.

— Момент, те не са длъжни да хапят. Бичът божи се стоварва, над когото си те. Ако някой е убивал, то това е бог. Да не би да смятате да го отведете и него?

Адамсберг се взря в лицето на Клемантин Курбе — ведро като лицето на внука й. И разбра откъде идва почти непоклатимото спокойствие на Дамас. И двамата се чувстваха дълбоко невинни за петте извършени и трите запланувани убийства.

— Стига глупости — отсече Клемантин. — Сега, като си поприказвахме, тръгвам ли с вас или оставам?

— Ще ви помоля да ни придружите, Клемантин Курбе — каза Адамсберг и стана. — За да дадете показания. Задържана сте.

— Това е добре — кимна Клемантин и на свой ред стана. — Така ще мога да видя малкия.

Докато Клемантин раздигаше масата и изключваше газта, Керноркян обясни на Адамсберг, че не се натиска да обискира тавана.

— Те не са заразени, сержант — каза Адамсберг. — За бога, къде според вас тази жена би намерила чумни бълхи? Тя мечтае, Керноркян, всичко е само в главата й.

— Ама друго казва — мрачно възрази Керноркян.

— Тя се занимава с тях всеки ден. И не е болна от чума.

— Семейство Журно не боледува от чума, господин комисар.

— Семейство Журно си има призрак и той няма да ви стори нищо, имате думата ми. Той напада само онези, които са се опитали да унищожат някой от тях.

— Нещо като семеен отмъстител?

— Именно. Вземете проба от пепелта и я изпратете в лабораторията с отметка „спешно“.

Пристигането на старицата в Бригадата предизвика почти сензация. Тя носеше голяма кутия, пълна с тиганици, които весело показа на Дамас, като спря пред килията му. Дамас се усмихна.

— Не се безпокой, Арно — каза му тя, без да се опитва да говори тихо. — Работата е свършена. Всички до един имат бълхи.

Дамас се усмихна още по-широко, взе кутията, която тя му подаваше през решетките, и спокойно седна на леглото.

— Подгответе за нея килията до тази на Дамас — нареди Адамсберг. — Донесете матрак от склада и я настанете възможно най-удобно. Тя е на осемдесет и шест години. Клемантин — каза той, обръщайки се към старицата, — стига глупости, заемаме ли с показанията, или сте уморена?

— Заемаме се — твърдо каза Клемантин.

Към шест часа вечерта Адамсберг излезе да походи с глава, натежала от разкритията на Клемантин Журно, по мъж Курбе. Слушал я бе два часа, после събра бабата и внука. Вярата им в предстоящата смърт на тримата последни мъчители нито за миг не се разколеба. Дори когато Адамсберг им обясни, че времето между пускането на бълхите и смъртта на жертвите е прекалено кратко, за да може едното да е следствие от другото. Този бич е винаги на разположение и на заповедите на бог, който го изпраща и го прогонва, когато пожелае , отвръщаше Клемантин, безупречно цитирайки „особената“ от 19 септември. Дори когато Адамсберг им показа отрицателните резултати от анализите, доказващи, че бълхите са абсолютно здрави, дори когато разположи пред очите им снимките със следите от удушаване, вярата им в насекомите оставаше непоклатима и особено вярата им, че тримата мъже ще умрат съвсем скоро, единият в Париж, другият в Троа, третият в Шателро.