Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ела да го видиш — каза той, отправяйки се към вратата.

Рубо се поколеба.

— Вече май не се кефиш толкова. Като в доброто старо време. Тръгвай, нищо не рискуваш, звярът е в затворен в клетка.

Адамсберг повлече Рубо към килията на Дамас. Младежът още спеше като къпан, а профилът му се открояваше върху възглавницата.

— Хубаво го разгледай — каза Адамсберг. — Не бързай. Не забравяй, че не си го виждал от осем години и че тогава не е бил в най-добрата си форма.

Рубо като омагьосан заразглежда Дамас през решетките.

— Е? — попита Адамсберг.

— Възможно е — каза Рубо. — Устата може би. Трябва да му видя очите.

Адамсберг отключи килията под почти обезумелия поглед на Рубо.

— Да заключа ли? Или да те затворя вътре да си правите компания, да се позабавлявате заедно като едно време, да си припомните хубавите моменти?

— Не се занасяйте — мрачно каза Рубо. — Може да е опасен.

— И ти си бил опасен.

Адамсберг се затвори с Дамас, а Рубо го зяпаше, все едно беше звероукротител на арената. Комисарят побутна Дамас по рамото.

— Събуждай се, Дамас, имаш посетител.

Дамас седна, измърмори нещо и изумено огледа стените на килията. После си спомни и отметна назад коса.

— Какво става? — попита той. — Може ли да си вървя?

— Изправи се. Един твой стар познат иска да те види.

Дамас се изправи, увит в одеялото, все така покорен, и Адамсберг последователно изгледа двамата мъже. Лицето на Дамас сякаш леко помрачня, Рубо се ококори и отстъпи.

— Е? — попита Адамсберг, след като го отведе в кабинета си. — Спомняш ли си го?

— Може и да е той — неубедено каза Рубо. — Но ако е той, е удвоил обема си.

— А лицето?

— Може. Тогава не носеше дълга коса.

— Не смееш да се произнесеш, а? Защото те е страх?

Рубо поклати глава.

— Може и да не грешиш — каза Адамсберг. — Вероятно твоят отмъстител не действа сам. Ще те задържа тук, докато изясним нещата.

— Благодаря — каза Рубо.

— Кажи ми коя е следващата жертва.

— Ами аз.

— Това разбрах. А другият? Били сте седем, седем без пет убити прави две, две без едно прави едно. Кой остава?

— Един кльощав и грозен като къртица тип, най-злият от групата. Той му натика палката.

— Име?

— Не си казахме имената, нито фамилиите. При подобни удари никой не се представя.

— Възраст?

— Като останалите. Двайсет, двайсет и пет.

— От Париж?

— Предполагам.

Адамсберг затвори Рубо в една килия, без да я заключва, после подаде на Дамас дрехите му през решетките.

— Съдията реши да повдигне обвинение срещу теб.

— Добре — невъзмутимо каза Дамас, седнал на леглото си.

— Случайно да говориш латински, Дамас?

— Не.

— Все още ли нямаш какво да ми кажеш? По повод на бълхите?

— Не.

— А по повод на шестимата, които са се гаврили с теб на един 17 март, четвъртък? Нищо ли нямаш да ми кажеш? И за едно момиче, което си е правило кефа?

Дамас мълчеше, обърнал длани към тялото си, попипвайки диаманта с палец.

— Какво взеха от теб, Дамас? Освен приятелката ти, тялото ти, честта ти? Какво им трябваше?

Дамас не помръдна.

— Добре — каза Адамсберг. — Ще наредя да ти донесат закуска. Облечи се.

Адамсберг дръпна Данглар настрани.

— Този мръсник Рубо не е сигурен — каза Данглар. — Много неприятно.

— Дамас има съучастник на свобода, Данглар. Бълхите са били пуснати у Рубо, когато Дамас вече беше при нас. Някой е поел щафетата веднага щом е разбрал за задържането му. И е действал бързо, без да губи време в рисуване на четворки.

— Ако има съучастник, това обяснява спокойствието му. Някой продължава делото му и той разчита на него.

— Пратете хора да разпитат сестра му, Ева и всички на площада, за да разберат дали е имал приятели. И главното, искам разпечатка на телефонните му разговори през последните два месеца. От магазина и от апартамента му.

— Не искате ли да дойдете с нас?

— Аз вече не се котирам добре на площада. Аз съм предателят, Данглар. По-лесно ще се разприказват пред непознати полицаи.

— Ясно — каза Данглар. — Можехме още дълго да си търсим връзката. Среща, кръчма, вечер, биячи, които дори не се познават помежду си. Пак добре, че Рубо се е уплашил.

— Имало е от какво, Данглар.

Адамсберг извади мобилния си телефон и го погледна право в очите. Толкова пъти безмълвно го заклеваше да звънне, да помръдне, да свърши нещо полезно, че накрая бе започнал да приема апарата като проекция на самата Камий. Говореше му, разказваше му за живота, сякаш Камий можеше без проблеми да го чуе. Но както справедливо бе отбелязал Бертен, тези машинки не стават за всичко и Камий не се появяваше от мобилния като дух от бутилка. Пък и в крайна сметка му беше все едно. Нежно го постави на пода, за да не го заболи, и легна да поспи час и половина.