Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Адамсберг посочи покрива и каза:

— Комин. Дърва. Ябълки.

Почука и вратата им отвори висока и яка старица с едро сбръчкано лице и прибрани под забрадка на цветя коси. Имаше много тъмни очи, които безмълвно изгледаха четиримата агенти. След което извади цигарата от устата си и изрече:

— Ченгета.

Не беше въпрос, а категорична диагноза.

— Ченгета — потвърди Адамсберг, прекрачвайки прага. — Клемантин Курбе?

— Лично — отвърна Клемантин.

Старицата ги въведе в дневната си и поизтупа дивана, преди да ги покани да седнат.

— И жени ли има вече в полицията? — попита тя и презрително изгледа лейтенант Елен Фроаси. — Е, няма да ви кажа браво. Не мислите ли, че има достатъчно мъже, дето си играят на войници, та да им подражавате? Нищо друго ли не ви идва наум?

Клемантин въздъхна и се отправи към кухнята, откъдето се върна с поднос с чаши и чиния със сладкиши.

— На хората им липсва въображение — заключи тя, като постави подноса върху малка масичка с покривка пред облечения с дамаска на цветя диван. — Варено вино и тиганици с каймак. Искате ли?

Адамсберг я гледаше учуден, запленен от едрото й, съсипано от времето лице. Керноркян направи знак на комисаря, че не би се отказал от тиганиците. Погълнатият в колата сандвич не го беше заситил.

— Ха така — каза Клемантин. — Само че каймак вече не се намира никъде. Млякото им е чиста водица. Затова слагам сметана, това е положението.

Клемантин напълни петте чаши, отпи от вареното вино и ги загледа. Запали цигара и отсече:

— Хайде стига глупости. За какво сте дошли?

— Арно Дамас Елер-Дьовил — започна Адамсберг, вземайки си тиганица.

— Арно Дамас Вигие с извинение — каза Клемантин. — Той така предпочита. Името на Елер-Дьовил не се споменава под този покрив. Ако толкова ви е зор, вървете да го казвате на друго място.

— Той внук ли ви е?

— Хей, красавецо — каза Клемантин и вдигна глава към Адамсберг. — Да ви изглеждам такава глупачка? Ако не знаехте, нямаше да сте тук, нали така? Как са тиганиците?

— Вкусни са — обяви Адамсберг.

— Превъзходни — увери я Данглар и наистина мислеше така. Всъщност не беше ял такива вкусни тиганици поне от четирийсет години и усещането го изпълваше с неуместно удоволствие.

— Стига глупости — каза старата жена, която все още стоеше права и преценяващо изучаваше четиримата мъже. — Нека само да си сваля престилката, да загася газта, да предупредя съседката и идвам с вас.

— Клемантин Курбе — каза Адамсберг, — имам заповед за обиск. Най-напред ще огледаме къщата.

— Как ви беше името?

— Главен комисар Жан-Батист Адамсберг.

— Жан-Батист Адамсберг, нямам навика да излагам на опасност живота на хората, които не са ми направили нищо лошо, дори да са ченгета. Плъховете са на тавана — каза тя, като посочи с пръст нагоре, — триста двайсет и два плъха, плюс осем мъртви, покрити с изгладнели бълхи, до които ви съветвам да не се приближавате, или не гарантирам за живота ви. Ако искате да си заврете носа там, най-напред дезинфектирайте. И не си блъскайте главата — горе ги отглеждам, а машината, на която Арно пише писмата си, е в малката стая. И пликовете също. Нещо друго да ви интересува?

— Библиотеката — каза Данглар.

— И тя е на тавана. Но първо трябва да минете покрай плъховете. Четиристотин тома, това говори ли ви нещо?

— За чумата?

— За какво друго?

— Клемантин — меко каза Адамсберг, като си взе още една тиганица. — Бихте ли седнали?

Клемантин намести едрото си тяло в едно кресло на цветя и скръсти ръце.

— Защо ни казвате всичко това? — попита Адамсберг. — Защо не отричате?

— За кое? За чумните бълхи?

— За петте жертви.

— Жертви, друг път — каза Клемантин. — Палачи.

— Палачи — потвърди Адамсберг. — Инквизитори.

— До един да изпукат. Колкото повече изпукват, толкова повече Арно се връща към живота. Те му отнеха всичко, изравниха го със земята. Арно трябва да се съживи. А това не е възможно, докато онзи троскот расте по земята.

— Той не умира сам, онзи троскот.

— Щеше да е прекалено хубаво. Троскотът е по-жилав и от магарешкия трън.

— Трябвало е да се помогне, нали, Клемантин?

— И то доста.

— Защо чумата?

— Семейство Журно са господари на чумата — рязко каза Клемантин. — Никой да не посяга на семейство Журно.

— Иначе?

— Иначе семейство Журно му изпраща чумата. Ние сме господари на големия бич.

— Клемантин, защо ни разправяте всичко това? — повтори Адамсберг.

— Вместо какво?