Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Събуди го Данглар със справката за телефонните разговори на Дамас. Разпитите на площада не даваха резултат. Ева мълчеше като стрида, Мари-Бел току избухваше в сълзи, Декамбре се цупеше, Лизбет ругаеше, а Бертен се изразяваше едносрично, възвърнал нормандската си подозрителност. От всичко това излизаше, че Дамас практически не бе напускал площада и бе прекарвал вечерите да слуша Лизбет в кабарето, където не разговарял с никого. Не знаеха да има приятели, а неделята прекарвал със сестра си.

Адамсберг се задълбочи в списъка с телефонните обаждания с надеждата да открие повтарящи се номера. Ако имаше съучастник, Дамас задължително беше във връзка с него, тъй като сложният график на четворките, бълхите и убийствата беше доста натоварен. Но Дамас говореше по телефона изключително рядко. От дома му бяха звънели в магазина, явно Мари-Бел се бе обаждала на Дамас, а от магазина бяха водени много малко разговори и номерата почти не се повтаряха. Адамсберг провери четирите номера, които се появяваха сравнително редовно. Всички бяха на снабдители на дъски и колела за скейтбордове и на спортни каски. Адамсберг избута разпечатката в единия край на масата.

Дамас не беше глупак. Дамас беше свръхнадарен актьор, който умееше да гледа с празен поглед. И това си го бе изработил в затвора, а и впоследствие. Всичко бе подготвил за седем години. Ако имаше съучастник, нямаше да рискува да го издаде, като му се обажда по телефона. Адамсберг се свърза с агенцията на четиринайсети район, за да поиска разпечатка на разговорите, проведени от телефонната кабина на улица Гете. Получи необходимия му факс след двайсет минути. След разпространението на мобилните телефони разговорите от улична кабина бяха намалели главоломно и Адамсберг прегледа един доста кратък списък, в който откри единайсет повтарящи се номера.

— Ще ви ги декодирам, ако искате — предложи Данглар.

— Най-напред този — каза Адамсберг, като постави пръста си върху един номер. — В 92 район, О-дьо-Сен.

— Защо точно този? — попита Данглар, докато тракаше по клавиатурата.

— Северното предградие, нашето. Ако имаме късмет, може да се окаже Клиши.

— Не е ли по-разумно да проверим другите?

— Няма да избягат.

Данглар потрака няколко мига мълчаливо.

— Клиши — обяви той.

— Право в десетката. Огнището на чумата от 1920 г. Призракът в семейството му. Най-вероятно там е живял. Бързо, Данглар, името и адресът.

— Клемантин Курбе, улица Оптул №22.

— Вижте в гражданския регистър.

Данглар продължи да работи с компютъра, докато Адамсберг крачеше из стаята, опитвайки се да не настъпи котето, което си играеше с един конец, виснал от края на панталона му.

— Клемантин Курбе, родена в Клиши, по баща Журно, съпруга на Жан Курбе.

— Друго?

— Зарежете, господин комисар. Старата дама е на осемдесет и шест години. Зарежете я.

Адамсберг се намуси.

— Друго? — настоя той.

— Имала е дъщеря, родена през 42-ра в Клиши — механично съобщи Данглар. — Розлин Курбе.

— Продължавайте с Розлин.

Адамсберг вдигна пухчето и го постави в панера му. То веднага излезе оттам.

— Розлин, по баща Курбе, омъжена за Елер-Дьовил, Антоан.

Данглар погледна Адамсберг, без да каже дума.

— Имали ли са син? Дамас?

— Арно Дамас — потвърди Данглар.

— Значи баба му — каза Адамсберг. — Тайничко се обажда на баба си от телефонната кабина. Родителите на тази баба, Данглар?

— Починали. До средновековието ли ще се връщаме?

— Имената им?

Клавишите бързо зачаткаха.

— Емил Журно и Селестин Давел, родени в Клиши, квартал Оптул.

— Ето ги — прошепна Адамсберг. — Победителите на чумата. Бабата на Дамас е била шестгодишна по време на епидемията.

Вдигна слушалката на телефона на Данглар и набра номера на Вандуслер.

— Марк Вандуслер? Адамсберг на телефона.

— Момент, господин комисар, само да оставя ютията.

— Квартал Оптул в Клиши говори ли ви нещо?

— Оптул е бил центърът на епидемията, там са били бараките на вехтошарите. В някоя от особените ли се споменава?

— Не, в един адрес.

— Кварталът отдавна не съществува, сега там има улички и бедни къщи.

— Благодаря, Вандуслер.

Адамсберг бавно положи слушалката.

— Двама души, Данглар. Отиваме право там.

— Четирима за една бабичка?

— Четирима. Първо ще минем през съдията за разрешително.

— А кога ще хапнем?

— По пътя.

Изкачиха се по стара, засипана с боклуци алея, която водеше до порутена къщурка с разнебитена дървена пристройка. Лек дъждец кротко се сипеше върху керемидения покрив. Лятото беше прогизнало от влага, септември също.