Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ами? Имате много здраве, комисарю.

— Не се прави на бабаит, Рубо, не ти стига акълът за това.

— Така ли?

— Така. Ако не искаш да помогнеш, ще се прибереш вкъщи като добро момче. Вкъщи, Рубо. Опиташ ли се да избягаш, насила ще те държат у вас. До смъртта ти.

— Откога ченгетата ми нареждат къде да ходя?

— Откакто ни досаждаш. Е, върви, Рубо, свободен си. Бягай.

Човекът не помръдна.

— Страх те е, а? Страх те е да не те удушат като другите петима. Знаеш, че не можеш сам да се защитиш. Знаеш, че ще те намери, където и да си — в Лион, в Ница, в Берлин. Ти си неговата мишена. И ти знаеш защо .

Адамсберг отвори чекмеджето си, извади снимките на петте жертви и ги подреди пред Рубо.

— Знаеш, че ще се присъединиш към тях, нали? Познаваш ги всичките, затова те е страх.

— Оставете ме на мира — каза Рубо и извърна поглед.

— Тогава тръгвай. Хайде, чупка.

Изминаха две дълги минути.

— Добре де — реши се мъжът.

— Познаваш ли ги?

— И да, и не.

— Обясни.

— Да кажем, че съм ги срещнал една вечер много отдавна, преди седем или осем години. Пихме по едно.

— А, да. Пили сте по едно и затова сега ви очистват един по един.

Човекът се обливаше в пот и миризмата на потта му изпълваше помещението.

— Искаш ли кафе? — попита Адамсберг.

— Искам.

— С нещо за ядене?

— Искам.

— Данглар, кажете на Есталер да донесе.

— И цигари — допълни Рубо.

— Разказвай — повтори Адамсберг, докато Рубо се подкрепяше със силно подсладено кафе с мляко. — Колко бяхте?

— Седем — прошепна Рубо. — Срещнахме се в една кръчма, честен кръст.

Адамсберг веднага погледна големите му черни очи и видя, че в този „кръст“ имаше малко истина.

— Какво правихте?

— Нищо.

— Рубо, сеячът е в килията си. Ако искаш, те те тикна при него, ще затворя очи и край. След половин час си мъртъв.

— Да кажем, че понатупахме един тип.

— Защо?

— Отдавна беше. Платиха ни, за да го накараме да снесе някаква информация. Беше я откраднал и трябваше да я върне. И го натупахме, такъв беше контрактът.

— Контрактът?

— Аха. Бяха ни наели. Ей така, временна работа.

— Къде го понатупахте?

— В една гимнастическа зала. Дадоха ни адреса, името на човека и името на кръчмата, където да се съберем. Защото не се познавахме преди това.

— Никой с никого?

— Никой с никого. Бяхме седем и не се познавахме. Бяха ни забърсали поотделно. Един хитряга.

— Къде ви бяха забърсали?

Рубо сви рамене.

— На места, където се намират хора, готови да натупат някого за мангизи. Не е голяма философия. Мен ме цаниха в един говнян бар на улица Сен Дени. Честен кръст, тия неща не ги правя вече за мангизи от сто години, комисарю. Честен кръст.

— Кой те „цани“?

— Нямам представа. Всичко беше писмено. Едно момиче ми предаваше писмата. Шикозна хартия, вдъхваше доверие.

— От кого бяха?

— Честен кръст, така и не узнах кой ни нае. Печен беше шефът, знаеше си работата. Да не би да поискаме повече.

— Значи събрахте се седмината и отидохте да отведете жертвата.

— Да.

— Кога стана това?

— Беше 17 март, четвъртък.

— И го закарахте в гимнастическия салон. После?

Рубо се размърда на стола си.

— Ама нали ви казах, понатупахме го.

— И какво? Изплю ли камъчето?

— Да. Накрая се обади по телефона. И снесе цялата информация.

— За какво се отнасяше? Мангизи? Дрога?

— Не разбрах, честен кръст. Шефът трябва да е останал доволен, щото повече не чухме нищо за него.

— Добре ли ви плати?

— Аха.

— Понатупахте го, а? И всичко си снесе? Може би по-скоро сте го пребили?

— Не сме.

— И жертвата си отмъщава след осем години?

— Така мисля.

— За едно натупване? Не на мен тия, Рубо. Прибирай се вкъщи.

Рубо се вкопчи в стола си.

— Истината ви казвам. Мамка му, защо да ги пребиваме? Те бяха шубелии, напикаваха се от страх само като ни гледаха.

— Те?

Рубо отново глътна долната си устна.

— Няколко ли бяха? Давай, Рубо, нямаме време.

— Имаше и едно момиче — прошепна Рубо. — Нямахме избор. Когато отидохме да отведем онзи тип, той беше с гаджето си, та се наложи да ги натоварим и двамата.

— И момичето ли натупахте?

— Мъничко. Без мен, кълна се.

— Лъжеш. Махай се от кабинета ми, не ща да те виждам повече. Препускай към съдбата си, Кевен Рубо, аз си измивам ръцете.

— Не бях аз, кълна се — прошепна Рубо. — Не съм такова животно. Само донякъде, ако ме предизвикат, но не като другите. Аз само се забавлявах и им пазех гърба.

— Вярвам ти — каза Адамсберг, който ни най-малко не му вярваше. — Кое те забавляваше?