Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Дамас — подзе той, като придърпа един стол и седна съвсем близо до арестанта, — ти сееш чума. Ти пъхаш обявите в урната на Льогерн от повече от месец насам. Ти отглеждаш бълхи на плъхове, които пускаш под вратите на жертвите си. Тези бълхи разнасят чума, те са заразени и хапят. По мъртвите има следи от смъртоносните им ухапвания и телата им са черни. И петимата са умрели от чума.

— Да — каза Дамас. — Така обясниха и журналистите.

— Ти рисуваш черните четворки. Ти изпращаш бълхите. Ти убиваш.

— Не.

— Трябва да разбереш нещо, Дамас. Бълхите, които пренасяш, пълзят по теб, както и по останалите. Ти не се преобличаш често и не се миеш често.

— Мих си косата миналата седмица — възрази Дамас.

Адамсберг за пореден път се стъписа пред простодушието в очите на младежа. Същото леко малоумно простодушие като в погледа на Мари-Бел.

— Чумните бълхи облазват и теб. Но диамантът те предпазва. Затова не могат нищо да ти направят. А ако нямаше диамант, Дамас?

Дамас обхвана с ръка пръстена.

— Ако нямаш никаква вина, няма защо да се безпокоиш — продължи Адамсберг. — Защото в такъв случай не би имал бълхи. Разбираш ли?

Адамсберг замълча, проследявайки леките промени в изражението на младежа.

— Дай ми пръстена си, Дамас.

Дамас не помръдна.

— Само за десет минути — настоя Адамсберг. — Ще ти го върна, кълна ти се.

Адамсберг протегна ръка и зачака.

— Пръстенът, Дамас.

Дамас продължаваше да стои неподвижно като останалите в стаята. Данглар видя как лицето му се сгърчи. Нещо започваше да се раздвижва.

— Дай ми го — каза Адамсберг с все така протегната ръка. — От какво се боиш?

— Не мога да го сваля. Дал съм обет. На девойката, която скочи. Неин беше.

— Ще ти го върна, Дамас. Дай ми го.

— Не — каза Дамас и плъзна лявата си ръка под бедрото.

Адамсберг стана и закрачи.

— Страх те е, Дамас. Знаеш, че ако свалиш пръстена, бълхите ще те ухапят и този път ще те заразят. И че ще умреш също като другите.

— Не. Дал съм обет.

Провал, помисли Данглар и отпусна рамене. Добър опит, но неуспешен. Слаба работа, тази история с диаманта.

— Тогава се съблечи — каза Адамсберг.

— Какво?

— Свали си дрехите, всичките. Данглар, донесете една торба.

Някакъв непознат на Адамсберг човек подаде глава през вратата.

— Мартен — представи се той. — От отдела по ентомология. Викали сте ме.

— След минута ще ви дойде редът, Мартен. Дамас, съблечи се.

— Тук, пред всички?

— Какво ти пука? Излезте — обърна се той към Воазне, Ноел и Фавр. — Смущавате го.

— Защо да се събличам? — враждебно попита Дамас.

— Трябват ми дрехите ти и искам да огледам тялото ти. Така че събличай се, дявол да те вземе.

Смръщил чело, Дамас бавно се подчини.

— Сложи ги в торбата.

Когато Дамас остана гол само с диаманта на пръста си, Адамсберг завърза торбата и я занесе на Мартен.

— Спешно. Проверете за…

— Nosopsyllus fasciatus.

— Точно.

— Тази вечер?

— Тази вечер. Супербързо.

Адамсберг се върна в стаята, където Дамас стоеше прав с наведена глава.

Адамсберг повдигна едната му ръка, после другата.

— Разтвори краката си на трийсет сантиметра.

Адамсберг огледа кожата на бедрата от вътрешната страна.

— Сядай, свършихме. Ще ти донеса да си сложиш нещо.

Адамсберг се върна от склада със зелен бански чаршаф, който Дамас бързо грабна.

— Не ти ли е студено?

Дамас отрицателно поклати глава.

— Ухапан си от бълхи, Дамас. Имаш две пъпки под дясната мишница, една под лявата и три на дясното бедро. Но не те заплашва нищо, защото си имаш пръстен.

Дамас стоеше с все така наведена глава, увит в чаршафа.

— Какво ще кажеш?

— В магазина има бълхи.

— Човешки бълхи?

— Да. Задната стая не е много чиста.

— Това са бълхи от плъх и ти го знаеш по-добре от мен. Ще поизчакаме още един час и ще разберем. Мартен ще ни се обади. Мартен е голям специалист, ще знаеш. Бълхите от плъх ги разпознава от пръв поглед. Можеш да поспиш, ако искаш. Ще ти донеса завивка.

Той хвана Дамас за ръката и го поведе към килиите. Младежът се държеше все така спокойно, но бе поизгубил учуденото си безразличие. Беше загрижен, напрегнат.

— Килията е нова — каза Адамсберг, като му подаде две одеяла. И чаршафите са чисти.

Дамас безмълвно легна и Адамсберг затвори решетката отвън. Върна се в кабинета си. Не се чувстваше комфортно. Бе пипнал сеяча, оказал се бе прав, но не се радваше. А този тип бе удушил петима за една седмица. Адамсберг си наложи да си го припомни, да си представи лицата на жертвите, на младата жена, натикана под камиона.