Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Дамас Вигие — започна Адамсберг с измачканата лична карта на арестувания в ръка, — обвинен сте в убийството на петима души.

— Защо? — попита Дамас.

— Защото сте обвинен — повтори Адамсберг.

— А, ясно. Казвате, че съм убил някого?

— Пет души — повтори Адамсберг и му показа снимките на жертвите, назовавайки ги една след друга.

— Никого не съм убивал — каза Дамас, докато ги разглеждаше. — Мога ли да си вървя? — добави той и се изправи.

— Не. Задържан сте. Можете да се обадите по телефона.

Дамас смаяно изгледа комисаря.

— Че аз винаги мога да се обадя по телефона — рече той.

— Тези петима души — продължи Адамсберг, като сочеше снимките една след друга — са били удушени през изминалата седмица. Четирима в Париж, последният в Марсилия.

— Много добре — каза Дамас и отново седна.

— Познавате ли ги, Дамас?

— Разбира се.

— Къде сте ги виждали?

— Във вестника.

Данглар стана и излезе, като остави вратата отворена, за да може да чува как ще продължи разпитът след това посредствено начало.

— Покажете ми ръцете си, Дамас — каза Адамсберг, прибирайки снимките. — Не, не така, на обратно.

Дамас охотно се подчини и протегна към комисаря дългите си ръце с обърнати към тавана длани. Адамсберг хвана лявата му ръка.

— Това диамант ли е, Дамас?

— Да.

— Защо го носите обърнат?

— За да не го повредя, когато поправям дъските за сърф.

— Колко струва?

— Шейсет и две хиляди франка.

— Откъде го имате? Наследствен ли е?

— За толкова продадох една почти нова моторетка. Купувачът ми плати с това.

— Не е обичайно за мъж да носи диамант.

— Аз пък нося. След като го имам.

Данглар се показа на вратата и повика Адамсберг.

— Обадиха се момчетата от обиска — каза Данглар. — Нищо не намират. Нито чувал с пепел, нито бълхи, нито жив или мъртъв плъх и главно, нито една книга в магазина и в дома му, освен няколко романа джобно издание.

Адамсберг се почеса по тила.

— Зарежете тази работа — настоя Данглар. — Ще се прецакате. Този човек не е сеячът.

— Напротив, Данглар.

— Не можете да се осланяте на диаманта. Нелепо е.

— Мъжете не носят диаманти, Данглар. А този носи на безименния пръст на лявата ръка и крие камъка в дланта си.

— За да не го повреди.

— Глупости, диамантите не се повреждат. Диамантът е най-добрата закрила срещу чума. И е бил в семейството му през 1920 година. Той лъже, Данглар. Не забравяйте, че отваря урната на глашатая три пъти дневно.

— Но този тип не е прочел една книга през живота си, да му се не види — почти изръмжа Данглар.

— Откъде знаете?

— Да не би да си го представяте като латинист? Шегувате ли се?

— Аз не познавам латинисти, Данглар. Затова нямам вашите предразсъдъци.

— А Марсилия? Как се е озовал в Марсилия? Той непрекъснато виси в магазина си.

— Не и в неделя. Нито в понеделник сутринта. След вечерното четене е имал достатъчно време да скочи във влака от осем и двайсет. И да се върне на другата сутрин преди десет.

Данглар сви рамене и почти бесен отиде да се настани пред компютъра си. Щом Адамсберг иска да се прецаква, да го прави без него.

Лейтенантите бяха донесли ядене и Адамсберг постави кутиите с пица на масата в кабинета си. Дамас си хапна с апетит и с доволен вид. Адамсберг спокойно изчака всички да се нахранят, струпа кутиите до кошчето за боклук, затвори вратата и поднови разпита.

Данглар почука след половин час. Недоволството му се беше отчасти изпарило. Направи знак на Адамсберг да излезе.

— В гражданския регистър няма Дамас Вигие — каза той тихо. — Този тип не съществува. Документите му са фалшиви.

— Видяхте ли, Данглар, той лъже. Изпратете отпечатъците му, сигурно е лежал в затвора. Това го дъвчем от самото начало. Човекът, отворил апартаментите на Лорион и на онзи в Марсилия, е знаел как да го направи.

— Файлът с пръстовите отпечатъци се е повредил. Този файл ме мъчи от цяла седмица.

— Бягайте в централното управление на Ке-дез-Орфевр, драги. Не се мотайте. И ми се обадете оттам.

— Мамка му, на този площад всички са с фалшиви имена.

— Декамбре казва, че на някои места се усеща дъхът на кафеза.

— Името ви не е Вигие, нали? — каза Адамсберг, заемайки мястото си до стената.

— Това ми е името за магазина.

— И за документите ви — каза Адамсберг, показвайки личната му карта. — Фалшифициране и използване на фалшиви документи.

— Един приятел ми ги направи, предпочитам това име.

— Защото?