Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

И внезапно се появи — целият. Проблясъкът по време на вечерното издание на Жос, към края на четенето. Някой бе мръднал и нещо бе светнало, ярко и бързо. Светкавица на фотоапарат? Запалка? Не, разбира се, че не. Беше много по-малък блясък, съвсем малък и бял, като на вълничките тази вечер, и много по-мимолетен. Беше се придвижил от долу нагоре, идваше от нечия ръка, като падаща на обратно звезда.

Адамсберг стана и дълбоко пое въздух. Пипна го. Диамант, проблеснал на нечия ръка по време на четенето. Блясъкът на сеяча, осигурил си закрилата на краля на талисманите. Бил е там, на площада, с диамант на пръста си.

Сутринта във фоайето на летище „Маринян“ Адамсберг получи отговора на Вандуслер.

— Цяла нощ го търсих проклетия откъс — каза Марк. — Версията, която ми прочетохте, е осъвременена през XIX век.

— И какво? — попита Адамсберг, все така убеден в безграничните резерви със знания, съдържащи се във вагона на Вандуслер.

— Троа. Оригиналният текст е от 1517 година.

— Троа?

— Чумата в Троа, господин комисар. Заминава за там.

Адамсберг веднага се обади на Масена.

— Добра новина, Масена, ще можете да си отдъхнете. Сеячът ви напуска.

— Какво става, колега?

— Заминава за Троа.

— Горкичкият.

— Кой, сеячът ли?

— Местният комисар.

— Трябва да вървя, Масена, обявяват полета ми.

— Пак ще се видим, колега, пак ще се видим.

Адамсберг се обади на Данглар, за да му съобщи същата новина и да му нареди спешно да се свърже със застрашения град.

— Да не би да смята да ни разкарва из цяла Франция?

— Данглар, сеячът носи диамант на ръста си.

— Жена?

— Възможно е, може би, не знам.

Адамсберг изключи мобилния си телефон по време на полета и го включи, щом стъпи на Орли. Прегледа си пощата, беше празна, и прибра телефона, стиснал устни.

Докато град Троа се подготвяше за офанзивата, веднага щом слезе от самолета Адамсберг мина през Бригадата, после се отправи към площада. Декамбре се втурна към него с голям плик в ръка.

— Вашият специалист разгада ли вчерашната? — попита той.

— Троа, епидемията от 1517 г.

Декамбре прекара ръка по бузата си, сякаш да провери дали добре се е обръснал.

— Сеячът е придобил вкус към пътешествията — каза той. — Ако реши да посети всички места, засегнати от чумата, ще трябва трийсет години да обикаляме Европа, с изключение на някои области в Унгария и Фландрия. Усложнява нещата.

— Напротив, опростява ги. Събира хората си.

Декамбре въпросително го погледна.

— Не мисля, че обикаля страната за удоволствие — обясни Адамсберг. — Групата му се е разпръснала и той я събира.

— Групата му?

— Щом са се разпръснали — продължи Адамсберг, без да отговори, — значи нещо се е случило доста отдавна. Група, банда, престъпление. Сеячът ги застига един след друг и ги поразява с бича божи. Изборът му не е случаен, сигурен съм. Отдавна знае какво цели и кои ще са жертвите му. Те несъмнено вече са разбрали, че са застрашени. Несъмнено знаят кой е сеячът.

— Не, господин комисар, ако знаеха, щяха да се обърнат към вас за закрила.

— Не, Декамбре. Защото са извършили престъпление. Да се обърнат към нас би било равнозначно на признание. Човекът от Марсилия е разбрал, затова е сложил две резета на вратата си.

— Но какво престъпление, дявол да го вземе? — Че откъде да знам? Забъркали са някаква каша и сега си плащат. Който сее каши, жъне бълхи.

— Ако беше така, отдавна да сте открили връзката.

— Връзките са две — жертвите, всички, мъже и жени, са от едно поколение и са живели в Париж. Затова говоря за група, за банда.

Адамсберг протегна ръка и Декамбре му подаде големия кремав илик. Комисарят извади сутрешното послание.

Епидемията спря внезапно през август 1630 и всички (…) много се зарадваха. За съжаление паузата беше кратка. Тя бе зловещият предвестник на такова ужасяващо разпространение, че от октомври 1631 до края на 1632 (…)

— Докъде стигнахме със сградите? — попита Декамбре, докато Адамсберг набираше номера на Вандуслер. — Вестниците споменават за осемнайсет хиляди в Париж и четири хиляди в Марсилия.

— Това беше вчера. Днес имаме поне двайсет и две хиляди.

— Ама че работа.

— Вандуслер? Адамсберг на телефона. Ще ви продиктувам сутрешната, готов ли сте?

Декамбре наблюдаваше как комисарят чете „особената“ по телефона с подозрителен и мъничко завистлив вид.

— Ще провери и ще ми се обади — каза Адамсберг, затваряйки телефона.

— Бива си го този тип, а?