Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Дръпнаха чаршафа, който покриваше тялото, и Адамсберг внимателно го огледа. Петната от пепел бяха подобни на тези, открити по парижките тела — покриваха почти цялата повърхност на корема, на ръцете и бедрата, оцветяваха езика. Адамсберг отърка пръста си в прахта, после го изтри в панталона си.

— Изпратена е за анализ — каза Масена.

— Има ли ухапвания?

— Две, ето тук — отвърна Масена, като посочи гънката на едното бедро.

— А в дома му?

— Седем бълхи, събрани по начина, който ми описахте. Практично и хитро, колега. Гадините също заминаха за анализ.

— Кремав плик?

— Да, в кофата за боклук. Не разбирам защо не ни е предупредил.

— Страх го е било, Масена. Страх от ченгетата. Повече от ченгетата, отколкото от убиеца. Смятал е, че ще може да се защити сам, поставил е две допълнителни резета. Как бяха дрехите му?

— Разпръснати из стаята. Голям мърляч е бил този Мармо. Пък и когато живееш сам, какво ти пука?

— Странно. Сеячът съблича жертвите си доста внимателно.

— Не е трябвало да го съблича, колега. Спял е гол. Тук често спим така. Заради жегата.

— Мога ли да разгледам сградата, където е живял?

Адамсберг влезе във входа на сграда с олющена червена мазилка недалеч от Старото пристанище.

— Няма проблем с кода, а?

— От доста време е разбит — каза Масена.

Масена беше донесъл мощен фенер, тъй като стълбищният автомат не работеше. Адамсберг внимателно огледа вратите на всяка площадка на светлината на фенера.

— Е? — каза Масена на последния стаж.

— Той е бил. Няма съмнение. Тънките линии, бързината и лекотата, с които са нанесени, мястото на напречните черти — той е. Може дори да се каже, че е работил спокойно. В тия сгради май няма кой да му попречи.

— Ами на тукашните обитатели — обясни Масена, — ако срещнат някого през деня или през нощта да рисува по вратите, ще им е през оная работа. При състоянието, в което е сградата, това дори би я разкрасило. А и като се има предвид колко хора рисуват, освен него, какво рискува? Да идем да се разтъпчем малко, а, колега?

Адамсберг учудено го погледна. За пръв път някой искаше да се поразтъпче като него.

— Имам един малък баркас в заливчето. Да поплаваме, какво ще кажете? Може да измислим нещо. Аз често правя така.

След половин час Адамсберг беше на борда на „Едмон Дантес“, моторна лодка, която устремно пореше морето. Застанал на носа, Адамсберг подложи голите си гърди на свежия вятър и затвори очи. Масена, също гол до кръста, управляваше отзад. Нито един от двамата не се опитваше да измисли нещо.

— Довечера ли тръгвате? — извика Масена.

— Утре призори — каза Адамсберг. — Искам да се помотая из пристанището.

— А да. И на Старото пристанище може да се измисли нещо.

Адамсберг беше изключил мобилния си телефон и когато слязоха на брега, изслуша получените съобщения. Мъмрене от дивизионния комисар Брезийон, обезпокоен от развихрилия се в столицата циклон, обаждане от Данглар, който му съобщаваше последната сводка за четворките, и друго от Декамбре, съдържащо текста на „особената“ от понеделник сутринта.

През първите дни тя се установява в ниските, влажни и мръсни квартали. Известно време не бърза много. Изглежда дори, че е изчезнала. Но няколко месеца по-късно набира кураж, напредва отначало бавно към населените и по-заможни улици, докато накрая, изпълнена с дързост, се появява във всички квартали, където разпръсква смъртоносната си отрова. Тя е навсякъде.

Адамсберг записа текста в бележника си, после бавно го прочете по гласовата поща на Марк Вандуслер. Отново прослуша своята с ирационалната надежда да чуе още едно съобщение, забутано някъде под другите, но нямаше такова. Камий, моля те.

Късно през нощта, след обилна вечеря в компанията на „колегата“, Адамсберг се раздели с Масена след силно ръкостискане, придружено от твърди обещания за нови срещи, и тръгна покрай южния кей в подножието на ярко осветената катедрала Нотр Дам дьо ла Гард. Вглеждаше се в черната вода, в която корабите се отразяваха от корпуса до върха на мачтите си. Коленичи и хвърли във водата камъче, от което отражението затрептя, сякаш обзето от продължителна тръпка. Лунната светлина заискри по образуваните вълнички. Адамсберг замръзна на място, опрял петте си пръста на земята. Сеячът бе тук.

Предпазливо вдигна глава и се завзира в хората, които се разхождаха наоколо, наслаждавайки се на остатъчната нощна топлина. Двойки и няколко групи младежи. Нито един сам. Все така на колене, Адамсберг проследи с поглед кейовете, метър по метър. Не, не беше на кейовете. Беше тук и другаде. С пестеливо движение хвърли още едно камъче, не по-голямо от предишното, в спокойната и тъмна вода. Отражението потръпна и луната отново за кратко разсипа искрите си. Там беше, във водата, в искрящата вода. В тези миниатюрни проблясъци, които за миг привличаха погледа и изчезваха. Адамсберг се закотви още по-здраво на кея, опрял ръцете си в земята и с поглед, впит под белия корпус. В проблясъците, там е сеячът. Зачака, без да мърда. И ето че като мъх, откъснал се от каменистото дъно и лениво отправил се към повърхността, образът, изгубен предишния ден на площада, започна бавно да изплува. Адамсберг затвори очи. Не смееше да диша. Образът беше в проблясъка.