Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Какво е това, Данглар?

— Коте.

— Донесли сте коте в Бригадата? Не мислите ли, че бъркотията и без това е пълна?

— Не мога да го оставя вкъщи. Много е малко, пикае навсякъде и му е трудно да се храни само.

— Данглар, бяхте ми казали, че не искате животно.

— Човек едно говори, друго прави.

Данглар говореше с отсечен, малко враждебен тон, с впит в екрана поглед, и Адамсберг инстинктивно усети неизказаното неодобрение, на което понякога ставаше обект от страна на помощника си. Погледът му се върна на панерчето и образът изплува, съвършено ясен. Камий в гръб с якето в едната ръка и бяло-сиво коте под мишницата, на което в бързината не бе обърнал внимание.

— Тя ви го е поверила, нали, Данглар? — попита той.

— Да — отвърна Данглар с все така отправен към екрана поглед.

— Как се казва?

— Пухчо.

Адамсберг придърпа един стол и седна с опрени на бедрата лакти.

— Тя отиде да се поразходи — каза той.

— Да — повтори Данглар и този път обърна глава и срещна промития от умора поглед на Адамсберг.

— Каза ли ви къде?

— Не.

Настъпи кратко мълчание.

— Получи се малък сблъсък — каза Адамсберг.

— Знам.

Адамсберг прекара през косата си пръстите на двете си ръце няколко пъти, бавно, сякаш се облягаше на черепа си, после стана и безмълвно напусна Бригадата.

Масена посрещна колегата си на летище „Маринян“ и го отведе направо в моргата, където беше пренесено тялото. Адамсберг искаше лично да го види, тъй като Масена не можеше да определи дали става дума за имитатор.

— Открили са го гол в дома му — обясни Масена. — Ключалката беше разбита много професионално. Чиста работа. А е имало две големи съвсем нови резета.

— Същата техника — каза Адамсберг. — Нямаше ли охрана на площадката?

— Имах четири хиляди сгради за охраняване, колега.

— Да. В това му е силата. Само за няколко дни успя да неутрализира полицейското наблюдение. Име, презиме, професия?

— Силвен Жюл Мармо, трийсет и три годишен. Работил е в ремонтната работилница на пристанището.

— Пристанището — повтори Адамсберг. — Живял ли е в Бретан?

— Откъде знаете?

— Не знам, питам се.

— На седемнайсетгодишна възраст е бачкал в Конкарно. Там е усвоил занаята. Но внезапно е зарязал всичко и се е преместил в Париж, където е дърводелствал.

— Сам ли е живял тук?

— Да. Гаджето му е омъжена жена.

— Затова сеячът го е убил в дома му. Явно е бил добре осведомен. Тук няма нищо случайно, Масена.

— Може би, само че няма никаква връзка между този Мармо и вашите четири жертви. Освен престоя му в Париж от двайсетата до двайсет и седмата му година. Не се безпокойте за разпитите, колега, изпратил съм цялото досие в Бригадата.

— Там се е случило, в Париж.

— Моля?

— Срещата им. Петимата трябва да са се познавали, някъде да са се засичали, по един или друг начин.

— Не, колега. Мисля, че сеячът ни праща за зелен хайвер. Внушава ни, че убийствата имат някакъв смисъл, за да ни обърка. Лесно е да се узнае, че Мармо живее сам. Целият квартал е в течение. Тук животът е като на длан.

— Обработил ли го е със сълзотворен газ?

— Обилна доза в лицето. Ще го сравнят с употребения в Париж, за да разберат дали го влачи оттам или го е купил в Марсилия. Това би могло да доведе до нещо.

— Не се размечтавайте, Масена. Този тип е крайно интелигентен, сигурен съм. Всичко е предвидил, всички възможни връзки, всички верижни реакции, като химик. И знае точно какъв резултат иска да постигне. Няма да се учудя, ако се окаже научен работник.

— Научен работник? Мислех, че го смятате за литератор.

— Двете не са несъвместими.

— Превъртял научен работник? — Той има призрак в главата си от 1920 година.

— Бре да му се не види, твърдите, че е осемдесетгодишен ли?

Адамсберг се усмихна. На живо Масена се беше оказал сърдечен човек, не като по телефона. Дори прекалено, защото придружаваше почти всичките си думи с фамилиарни жестове, хващаше колегата за ръката, потупваше го по рамото, по гърба, а в колата — и по бедрото.

— По-скоро ще е между двайсет и четирийсет.

— Много ви е широка ножицата, колега.

— А може да е и на осемдесет, защо не. Начинът, по който убива, не изисква никаква сила. Мигновена асфиксия и плъзгаща се примка, вероятно подобна на пръстена за притягане, с който електротехниците връзват навитите кабели. Приспособление, което не прощава и с което и дете може да борави.

Масена паркира сравнително далеч от моргата, за да остави колата на сянка. Тук слънцето все още напичаше и хората се разхождаха с разтворени ризи или седяха на сянка на стъпалата пред къщите си и чистеха зеленчуци от поставените на коленете си купи. В Париж, Бертен сигурно търсеше шушляка си, за да се предпази от пороите.