Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Докато се бе вторачила в ботушите си, краката й възвърнаха част от твърдостта си. Движенията на леглото затихваха. Камий полекичка стана и заобиколи раклата. Вече се измъкваше през вратата, когато момичето се изправи и изкрещя. Камий чу шум на разплитащи се тела, после Жан-Батист скочи на пода и я извика.

Бягай, Камий.

Правя, каквото мога. Камий грабна якето и раницата си, мерна свитото на дивана коте, грабна и него. Чуваше момичето да говори и да задава въпроси. Изчезвай, бързо. Спусна се по стълбите и дълго тича по улицата. Спря задъхана пред малка пуста градинка, прескочи ниската ограда и седна на една пейка със свити колене, обхванала ботушите си с ръце. Забитото в челото й чудо отпускаше хватката си.

Един младеж с боядисани коси седна до нея.

— Не сте добре — тихо отбеляза той.

Целуна я по слепоочието и мълчаливо се отдалечи.

Данглар не спеше, когато след полунощ някой дискретно почука на вратата му. Пиеше бира по потник пред телевизора, без да го гледа, прелиствайки бележките си за сеяча на чума и жертвите му. Не можеше да са случайни. Убиецът ги избираше, трябва да имаше някаква връзка някъде. Беше разпитвал семействата в продължение на часове с надеждата да открие нещо общо между тях и сега се взираше в бележките си, та дано попадне на точката на пресичане.

Колкото елегантно се носеше през деня, толкова развлечен ходеше вечер, както през работническото си детство, като баща си, брадясал, с кадифен рипсен панталон и потник. Петте деца спяха, затова премина на пръсти през дългия коридор, за да отвори. Мислеше, че е Адамсберг, а се оказа дъщерята на Кралица Матилд, изправена на площадката, скована, леко задъхана, с някакво коте под мишница.

— Събудих ли те, Адриен? — попита Камий.

Данглар поклати глава и й направи знак да го последва, без да вдига шум. Камий не се запита дали у дома му има момиче или нещо подобно и седна, напълно изтощена, на износеното канапе. На светлината Данглар видя, че е плакала. Не каза нищо, загаси телевизора, отвори една бира и й я подаде. Камий набързо изпи половината.

— Не съм добре, Адриен — каза тя, преди да си поеме дъх, и остави бутилката.

— Адамсберг?

— Да. Лошо се получи.

Камий изгълта останалата бира. Данглар разбираше от тия неща. Когато си плакал, трябва да възстановиш изпарилата се течност. Наведе се към почти пълната каса с бира до крака на креслото и отвори втора бутилка, остави я на ниската гладка масичка и я премести към Камий, както се мести пионка в шахмата с надежда за победа.

— Съществуват всякакви ниви, Адриен — каза Камий, като протегна ръка. — Собствените, които трябва да се прекопават, и чуждите, които само се посещават. В тях има какво ли не — люцерна, рапица, лен, жито, също и угари, а и коприва. Аз никога не се доближавам до копривата, Адриен, не я чистя. Тя не е моя, разбираш ли, както и всичко останало.

Камий отпусна ръката си и се усмихна.

— Но изведнъж стъпвам накриво и се опарвам, без да искам.

— Още ли ти пари?

— Не е страшно, ще мине.

Тя посегна към втората бутилка и бавно изпи няколко глътки. Данглар я наблюдаваше. Камий много приличаше на майка си, Кралица Матилд, имаше същата квадратна брадичка, фина шия, леко гърбав нос. Но и много светла кожа и по детски пухкави устни, които се различаваха от широката покоряваща усмивка на Матилд. Помълчаха малко и Камий пресуши и втората бутилка.

— Обичаш ли го? — попита Данглар.

Камий облегна лакти на коленете си и внимателно загледа малката зелена бутилка на ниската масичка.

— Прекалено опасно е — каза тя тихо, поклащайки глава.

— Знаеш ли, Камий, преди да създаде Адамсберг, бог е прекарал много лоша нощ.

— Не знаех — каза Камий, вдигайки поглед. — Нямах представа.

— Вярно е. И не само че е спал зле, но и не му е стигнал материалът. Така че без много да му мисли, отишъл при колегата си, за да му поиска малко назаем.

— Имаш предвид… тукашния колега?

— Именно. Който тутакси се възползвал от случая и бързо-бързо му доставил малко стока. И бог, напълно затъпял от безсънната нощ, смесил суровината, с която разполагал, и от тестото сътворил Адамсберг. Този ден бил наистина необикновен.

— Не бях в течение.

— Има го във всички дебели книги — усмихна се Данглар.

— И какво дал бог на Жан-Батист?

— Дал му интуиция, нежност, хубост и гъвкавост.

— А дяволът какво му дал?

— Равнодушие, нежност, хубост и гъвкавост.

— Мамка му.

— Именно. Само че така никой и не узнал от кое по колко замаяният бог сложил в тестото. Това е една от големите теологически мистерии на нашето време.