Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Адамсберг излезе за малко от кафенето, за да приеме обаждането на лейтенант Мордан. Засегнатите сгради вече наброяваха близо десет хиляди. Няма нова жертва, не, няма, поне в това отношение можем да си поемем дъх. Но иначе е направо потоп. Залети сме от обаждания на паникьори. Дали не можем да не им обръщаме внимание? Защото на всичкото отгоре днес в Бригадата сме само шестима. Естествено, каза Адамсберг. Хубаво, рече Мордан, толкова по-добре. Това, което му се струваше утешително, бе, че и в Марсилия се надигаше същата вълна. Поне щяха да си имат компания. Добави, че Масена е търсил комисаря.

Адамсберг се затвори в тоалетната, за да се обади на Масена, и седна върху капака на чинията.

— Започва се, колега — рече Масена. — Откакто радиото разпространи посланието на вашия психар и журналистите го коментираха, няма спиране.

— Не е моят психар, Масена — ясно произнесе Адамсберг. — Сега е и ваш. Най-добре да си го поделим.

Масена помълча, колкото да прецени тона на колегата си.

— Да си го поделим — съгласи се той. — Та нашият психар ни е напипал слабото място, защото тук чумата е стара рана и малко й трябва да се отвори наново. През всеки месец юни епископът отслужва литургия за прогонване на епидемията. Все още съществуват паметници и улици в прослава на рицаря Роз или на епископ Белзюнс. И това не са забравени имена, защото марсилците нямат задник на мястото на паметта.

— Кои са тия? — спокойно попита Адамсберг.

Масена притежаваше холеричен темперамент, вероятно подгрят от инстинктивна фобия към парижани, за което на Адамсберг ни най-малко не му пукаше, защото не беше парижанин, и нямаше да му пука, ако беше. За Адамсберг дали си оттук или от другаде нямаше никакво значение. Впрочем у Масена борческото начало беше само фасада — не й трябваше повече от четвърт час, за да се изрони мазилката.

— „Тия“, колега, — са мъже, които са се претрепвали от работа, за да помагат на хората по време на голямата епидемия от 1720 година, докато сума ти общински служители, всякакви големци, лекари и свещеници са си плюли на петите. Били са герои един вид.

— Нормално е да се боиш от смъртта, Масена. Не сте били там, не можете да съдите.

— Хей, задачата ни не е да пренаписваме историята. Само исках да ви обясня, че в Марсилия припомнянето на бедствието, причинено от „Големия Сент-Антоан“, подлютява старите рани с превишена скорост.

— Не ми казвайте, че всички марсилци знаят кои са Роз и Белсен.

— Белзюнс, колега.

— Белзюнс.

— Не — призна Масена, — не всички знаят. Но историята с чумата и с обезлюдения град — нея я знаят. Чумата се спотайва някъде в дъното на главите им.

— Изглежда, че тук също, Масена. Днес достигнахме десет хиляди белязани сгради. Можем само да се молим да се свърши боята.

— При нас пък за една сутрин преброихме близо двеста сгради само в квартала на Старото пристанище. Сам пресметнете каква част от града е засегната. Да му се не види, колега, да не са се побъркали тези хора?

— Опитват се да се предпазят, Масена. Ако преброите колко души са се снабдили с медна гривна, заешка лапа, икона на свети Кристоф, светена вода от Лурд, колко чукат на дърво, без да броим кръстовете, като нищо ще ги докарате към четирийсет милиона.

Масена въздъхна.

— Това, което сами правят, не е страшно — продължи Адамсберг. — Има ли нещо, което да свидетелства за автентичен подпис на убиеца? Някоя четворка, нарисувана от самия сеяч?

— Трудно е да се каже, колега. Хората прекопирват четворките. Много от тях не разширяват основата или слагат една чертичка вместо две на хоризонталната линия. Но петдесет процента са крайно старателни. Как си представяте, че мога да разбера?

— Съобщения за пликове?

— Не.

— Имате ли сгради, в които само една от вратите не е белязана?

— Имаме, колега. Но имаме и много хора със здрав разум, които отказват да плеснат тази глупост на входа си. Други пък ги е срам и начертават мъничка четворка в долната част на вратата. Така го правят, без да го правят, дискретно, или не го правят, правейки го, както желаете. Не мога да огледам всички врати с лупа. Вие с това ли се занимавате?

— С това, Масена. При нас е истински потоп. Нещата вече са извън контрол.

— Всички неща?

— Почти. Аз контролирам сто квадратни метра от сто и петте милиона в града. През това каре се надявам да мине сеячът, който може би броди из Старото пристанище точно в този миг.

— Знаете ли как изглежда? Поне приблизително?