Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Не. Никой не го е виждал. Дори не знам дали е мъж.

— Тогава какво точно дебнете във вашето каре, колега? Ектоплазма?

— Чувство. Ще ви се обадя довечера, Масена. Дръжте се.

От известно време някой яростно разтърсваше дръжката на вратата на тоалетната, откъдето Адамсберг невъзмутимо излезе и се размина с един клиент, нетърпелив да изпикае четирите си бири.

Поиска от Бертен разрешение да окачи сакото си на един стол, за да се изсуши, докато той се поразтъпче из площада. Откакто в последния момент бе възвърнал размекващата се смелост на нормандеца, може би спасявайки го от всеобщия присмех и от окончателната загуба на божествения му авторитет в очите на клиентите, Бертен се смяташе за негов доживотен длъжник. Разреши му ако ще не един път, а десет пъти да си оставя сакото, над което щял майчински да бди, и настоя да му даде зелен шушляк, за да го пази от вятъра и пороя, предсказани от Жос по време на обедното четене. Който Адамсберг прие, за да не обиди гордия потомък на Тор.

През целия следобед комисарят обикаля по площада с няколко паузи за кафе във „Викингът“ и за телефонни обаждания. До вечерта щеше да има петнайсет хиляди поразени от четворки сгради в Париж и четири хиляди в Марсилия, където нещата наистина набираха скорост. За да се пребори с все по-надигащата се приливна вълна, Адамсберг бе мобилизирал до максимум способността си да запазва равнодушно хладнокръвие. За два милиона четворки да му съобщяха, нямаше да се стресне. Всичко у него се бе отпуснало, отпочиваше си. Всичко, освен погледа му, единствената все още бодра част на тялото му.

Облегна се на платана, за да изслуша вечерното издание, с виснали покрай тялото ръце, потънал в прежалено широкия шушляк на нормандеца. В неделя Льогерн не спазваше графика и стана почти седем часът, преди да инсталира сандъка си на тротоара. Тъй като пощаджията не минаваше в неделя, Адамсберг не очакваше нова обява. Но вече започваше да разпознава лицата в групичките около естрадата. Беше извадил списъка на Декамбре и сверяваше с него новите си познати, щом се появяха. Самият Декамбре излезе на прага на вратата си в седем без две минути. Лизбет разбута с лакти тълпата, за да заеме обичайното си място. Дамас стърчеше пред магазина си по пуловер, подпрян на спуснатата желязна решетка.

Жос уверено започна да чете с мощния си глас, който достигаше до всички краища на площада. Под слабото слънце Адамсберг с наслада изслуша безобидните обяви. Прекараният в пълно бездействие следобед, през който се бе откъснал от тялото и мислите си, му се бе отразил отморяващо след напрегнатия сутрешен разговор с Ферез. Бе достигнал енергийното състояние на гъба, подмятана от вълните, точно състоянието, от което имаше нужда понякога.

И ето че в края на четенето, когато Жос подхващаше заключителната част за поредното корабокрушение, Адамсберг внезапно подскочи, сякаш някакъв остър камък грубо се бе сблъскал с гъбата. Ударът почти му причини болка и го накара да замре, целият нащрек. Не можеше да определи откъде е дошъл. Бе ударен от образ, със сигурност, докато едва ли не задремваше до стъблото на платана. Крайче от образ някъде на площада, мярнат за една десета от секундата.

Адамсберг изправи гръб и се заоглежда, за да поднови контакта с образа. После отново се облегна на дървото, възстановявайки точната поза, която бе заемал в мига на съприкосновението. Зрителното му поле се простираше от къщата на Декамбре до магазина на Дамас, стигаше отвъд улица Монпарнас и обхващаше около четвърт от публиката на глашатая, гледана във фас. Адамсберг стисна устни. Това правеше доста пространство и доста хора, а тълпата вече започваше да се разпръсква. Пет минути по-късно Жос отнесе сандъка си и площадът опустя. Образът си бе отишъл. Адамсберг затвори очи и вдигна глава към бялото небе с надеждата да го усети горе във въздуха. Но образът бе потънал на дъното на кладенеца си като анонимен и сприхав камък. Може би се сърдеше, че не са му обърнали достатъчно внимание в момента, когато бе благоволил да премине като падаща звезда, и вероятно щяха да изтекат месеци, преди да се реши да изплува на повърхността.

Натъжен, Адамсберг мълчаливо си тръгна, убеден, че е пропуснал единствения си шанс.

Чак когато се прибра, установи, докато се събличаше, че все още носи зеления шушляк на нормандеца и че е оставил старото си черно сако да съхне под носа на дракара. Знак, че и той вярваше в божествената закрила, на която се радваше Бертен. Или по-вероятен знак, че напълно се е оставил на течението.