Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Не смятам да я разгадавам, Адриен.

— Нормално, Камий, тъй като е всеизвестно, че теб бог те е създал след седемнайсетчасов здрав сън, когато е бил в забележителна форма. През целия ден блажено те е извайвал с работливите си ръце.

Камий се усмихна.

— А ти, Адриен? В какво състояние е бил бог, когато те е правил?

— Цялата предишна вечер е къркал с аверчетата си Рафаил, Михаил и Габриел. Историята не е толкова известна.

— Резултатът би могъл да е забележителен.

— Не е, защото му треперели ръцете. Затова съм с такива контури — сбъркани, размазани, разтопени.

— Сега всичко ми е ясно.

— Да, нали виждаш колко е просто.

— Ще ида да се поразходя, Адриен.

— Сигурна ли си?

— Да имаш по-добра идея?

— Наложи се. Пречупи го.

— Не обичам да пречупвам хората. Остават белези.

— Права си. Мен веднъж ме пречупиха.

Камий поклати глава.

— Трябва да ми помогнеш. Обади ми се утре, когато е в Бригадата. Ще мога да мина през къщи да си стегна багажа.

Камий взе трета бутилка и отпи голяма глътка.

— Къде ще ходиш? — попита Данглар.

— Нямам представа. Къде има повече пространство?

Данглар посочи челото си.

— А, да — усмихна се Камий, — но ти си един стар философ, а аз не притежавам твоята мъдрост. Адриен?

— Да?

— Какво да правя с това?

Камий протегна ръка и му показа косматата топчица. Наистина се оказа коте.

— Вървеше след мен тази вечер. Предполагам, че е искало да ми помогне. Съвсем малко е, но е умно и много гордо. Не мога да го взема със себе си, прекалено е крехко.

— Искаш да гледам това коте?

Данглар хвана котето за кожата на гърба, разгледа го и го остави на пода, озадачен.

— По-добре остани — каза той. — Ще му липсваш.

— На котето?

— На Адамсберг.

Камий допи и третата бутилка и безшумно я остави на масата.

— Не — каза тя. — Той не е крехък.

Данглар не се опита да разубеждава Камий. След злополука не е зле да поскиташ. Той ще й гледа котето, то ще му е като спомен, нежен и приятен като самата Камий, но не толкова разкошен, разбира се.

— Къде ще спиш? — попита той.

Камий сви рамене.

— Тук — реши Данглар. — Ей сега ще ти разтегна дивана.

— Не си прави труда, Адриен. Ще легна отгоре, и без това смятам да спя с ботуши.

— Защо? Ще ти е неудобно.

— Няма значение. От сега нататък ще спя с тях.

— Не е хигиенично — каза Данглар.

— По-добре е да си жив, отколкото да спазваш хигиената.

— Известно ли ти е, Камий, че високопарните приказки никого не са извадили от батака?

— Да, известно ми е. Глупачката у мен понякога ме кара да високопарствам. Или да нископарствам.

— Нищо не расте върху високото, ниското или самотното парстване.

— А върху какво? — попита Камий, докато си събуваше ботушите.

— Върху разумното.

— Добре — каза тя. — Ще си купя.

Камий се изтегна на дивана по гръб с отворени очи. Данглар отиде до банята и донесе кърпа и студена вода.

— Постави я на очите си, подути са.

— Адриен, артисало ли му е тесто на бог, след като е завършил Жан-Батист?

— Малко.

— И какво е направил с него?

— Няколко доста сложни неща, като например кожените подметки. Чудесни са за носене, но се пързалят по нанадолнищата и по мокро. Едва наскоро Човекът разреши този хилядолетен проблем, като лепна на обувките каучук.

— На Жан-Батист не мога да му лепна каучук.

— За да не се плъзга ли? Не, не можеш.

— Какво още, Адриен?

— Ами вече почти е нямал тесто.

— Какво още?

— Стъклените топчета.

— Виж, това е наистина умно.

Камий заспа, а Данглар изчака половин час, преди да махне от челото й студения компрес и да изгаси лампата. Загледа се в младата жена в сянката. Би дал десет месеца бира само за да я докосва, когато Адамсберг забрави да я целува. Взе котето, вдигна го до лицето си, взря се в очите му и му каза:

— Тъпо нещо са случайностите. Винаги са тъпо нещо. А ние двамата ще поживеем малко заедно. Може бе ще я изчакаме да се завърне. Съгласен ли си, пухчо?

Преди да си легне, Данглар спря пред телефона и се поколеба. Дали да предупреди Адамсберг? Да предаде Камий или да предаде Адамсберг. Дълго стоя пред тъмната врата и размишлява над тази дилема.

Докато Адамсберг бързо се обличаше, за да хукне след Камий, девойката тревожно го засипваше с въпроси — откога я познавал, защо не й е казал нищо, спял ли с нея, обичал ли я, за какво мислел, защо търчал подире й, кога щял да се върне, защо не си останел вкъщи, тя не искала да е сама. На Адамсберг му се зави свят и не отговори на нито един. Заряза я в апартамента, сигурен, че като се върне, ще я завари там с непокътнат набор от въпроси. Случаят с Камий беше далеч по-труден, защото на Камий не й дремеше дали е сама. Дотолкова не й дремеше, че тръгваше да скитори при най-малката неприятност.