Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Адамсберг бързо крачеше по улиците. Беше му студено на ръцете под големия шушляк на нормандеца, който се вееше зад него. Познаваше Камий. Щеше да отлети, и то начаса. Когато Камий решеше да смени атмосферата, беше толкова трудно да я догониш, колкото да уловиш птица или да настигнеш майка й Матилд, когато се гмуркаше в океана. Камий вече се отправяше към собствените си ширини, внезапно уморена от пространство, в което криволичещите траектории злощастно се бяха оплели. В този момент тя сигурно подреждаше ботушите си, опаковаше синтезатора, затваряше чантата с инструментите си. На тази чанта, която й помагаше да се справя с живота, Камий разчиташе много повече, отколкото на Адамсберг, комуто нямаше доверие и с право.

Адамсберг зави зад ъгъла и вдигна поглед към остъклената мансарда. Тъмно. Седна да си поеме дъх върху капака на една кола и скръсти ръце на корема си. Камий не беше минавала през къщи и несъмнено щеше да отлети, без да се обръща назад. Така ставаше винаги когато Камий се понесеше нанякъде. Кой можеше да знае кога ще я види пак — след пет, след десет години или никога. Всичко бе възможно.

Бавно се отправи към дома си, недоволен от себе си. Ако сеячът не бе обсебил времето и мислите му, това нямаше да се случи. Отпусна се върху леглото, уморен и мълчалив, докато вкиснатата девойка отново закаканиза, задавайки неспокойните си въпроси.

— Моля те, млъкни — каза той.

— Вината не е моя — възмути се тя.

— Моя е — каза Адамсберг, затваряйки очи. — Но млъкни или си върви.

— Все ти е едно, така ли?

— Всичко ми е все едно.

В девет часа Данглар влезе в кабинета на Адамсберг относително разтревожен, макар да знаеше, че на практика нищо не можеше да попречи на комисаря да витае из облаците в моментите, когато е решил да поддържа възможно най-ограничена връзка с действителността. И наистина, Адамсберг преглеждаше разпръснатите на масата му вестници с подривни заглавия, без да изглежда ни най-малко притеснен, с обичайното си спокойно изражение, може би малко по-отнесено от обикновено.

— Осемнайсет хиляди сгради — каза Данглар и остави справката на масата.

— Добре, Данглар.

Данглар мълчаливо зачака.

— За малко да го пипна вчера на площада — каза Адамсберг с поугаснал глас.

— Сеячът ли? — учуди се Данглар.

— Самият сеяч. Но ми се изплъзна. Всичко ми се изплъзва, Данглар — добави той, като вдигна очи и бързо погледна помощника си.

— Видели сте нещо?

— Не. Нищо, там е работата.

— Нищо? Защо тогава казвате, че за малко не сте го пипнали?

— Защото го усетих.

— Какво сте усетили?

— Не знам, Данглар.

Данглар се отказа. Предпочиташе да оставя Адамсберг на мира, когато почувстваше, че се доближава до тези неясни пространства, до тези ниски брегове, където водата и земята влизат в противоборство и стъпките потъват в мекотата на тинята. Изниза се от кабинета и отиде във фоайето да се обади на Камий със срамното усещане на промъкнал се в Бригадата шпионин.

— Тръгвай — каза той тихо. — Той е тук, има бачкане колкото Айфеловата кула.

— Благодаря, Адриен. Довиждане.

— Довиждане, Камий.

Данглар тъжно затвори, зае мястото си до масата в залата и механично включи компютъра си, който дрънна твърде весело за мрачните му мисли. Глупава работа е компютърът, не се приспособява към нищо. Час и половина по-късно видя Адамсберг да минава покрай него със сравнително забързана крачка. Веднага се обади на Камий, за да я предупреди, че може да бъде посетена. Но Камий бе отплувала.

Адамсберг отново се сблъска със заключената врата, но този път не се колеба. Извади шперца си и отвори. Един поглед из ателието бе достатъчен, за да разбере, че Камий е изчезнала. Синтезаторът липсваше, торбата с инструменти и раницата също. Леглото бе оправено, хладилникът изпразнен, токът изключен. Адамсберг седна на един стол да посъзерцава изоставения дом и да размисли. Съзерцаваше, но не размишляваше. След около три четвърти час мобилният му телефон го извади от вцепенението.

— Масена се обади — каза Данглар. — Имат труп в Марсилия.

— Добре — изкоментира Адамсберг също като сутринта. — Идвам. Резервирайте ми билет за първия самолет.

Към два часа, преди да напусне кипящата Бригада, Адамсберг остави чантата си до бюрото на Данглар.

— Тръгвам — каза той.

— Да — каза Данглар.

— Поверявам ви Бригадата.

— Да.

Докато търсеше думите си, Адамсберг погледна в краката на Данглар и видя наполовина скрито кръгло панерче, в което спеше също такова кръгло миниатюрно коте.