Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Ами това, което правеха.

— Побързай, имаш още пет минути и те изхвърлям.

Рубо шумно пое дъх.

— Те го съблякоха — продължи той тихо — и поляха с бензин х… х…

— Половия му орган — предложи Адамсберг.

Рубо кимна. Капки пот се стичаха по бузите му и изчезваха в космите на гърдите му.

— Щракнаха запалките си и започнаха да обикалят около неговия… около органа. Онзи крещеше, умираше от шубе да не му пламне оная работа.

— Понатупали, а? — промърмори Адамсберг. — После?

— После го проснаха на гимнастическата маса и го украсиха.

— Украсиха?

— Ами да, така се казва. Забиха му кабари по тялото, а после му тикнаха една палка в… задника.

— Забележително — процеди Адамсберг през зъби. — А момичето? Не ми казвай, че не сте докоснали момичето.

— Не и аз — извика Рубо, — аз им пазех гърба. Само се кефех.

— А сега пак ли се кефиш?

Рубо наведе глава с все още вкопчени в стола ръце.

— Та момичето? — повтори Адамсберг.

— Изнасилиха я петимата един след друг. Получи кръвоизлив. Накрая престана да мърда. Дори помислих, че сме сгафили, че е умряла. Всъщност беше полудяла, никого не познаваше.

— Петима, казваш? Не бяхте ли седем?

— Аз не съм я докосвал.

— А шестият? Той нищо ли не правеше?

— Беше момиче. Тази — Рубо показа снимката на Мариан Барду. — Движеше с едно от момчетата. Не искахме мацки, ама тя се беше запънала и дойде.

— Какво правеше?

— Тя сипваше бензина. Здравата се кефеше.

— Сигурно.

— Да — каза Рубо.

— После?

— След като онзи най-накрая телефонира, ги изхвърлихме и двамата, голи, заедно с парцалите им, и отидохме да му дръпнем по едно.

— Такава хубава вечер заслужава да се полее — изкоментира Адамсберг.

— Честен кръст, това ме охлади. Вече не повторих и никога не срещнах другите. Мангизите получих по пощата, както беше уговорено, и повече не чух за тази история.

— До тази седмица.

— Да.

— Когато разпозна жертвите.

— Само този, този и жената — каза Рубо и посочи снимките на Виар, Клерк и Барду. — Бях ги виждал само една вечер.

— Веднага ли се сети?

— Чак след убийството на жената. Познах я, защото имаше много бенки по лицето. Тогава разгледах и снимките на другите и загрях.

— Че се е върнал.

— Да.

— Знаеш ли защо е чакал толкова дълго?

— Не, не го познавам.

— Защото е лежал пет години в затвора. Приятелката му, момичето, което сте побъркали, се е хвърлила през прозореца месец след понатупването. Опитай се да смелиш и това, Рубо, ако не ти стига манджата.

Адамсберг стана и широко отвори прозореца, за да си поеме дъх и да прогони миризмата на пот и ужас. Постоя, облегнат на перваза с поглед, сведен към хората, които ходеха долу на улицата и които не бяха чули историята. Седем и петнайсет. Сеячът още спеше.

Комисарят се обърна и попита:

— Защо се боиш от него, след като е в затвора?

— Защото не е той — прошепна Рубо. — Прекарали сте се здравата. Младежът, с когото се гавриха, беше висок и слаб като тояга, с пръст да го бутнеш, ще падне, беше мухльо, скапан интелектуалец, когото можеш да окачиш на въжето с щипка за дрехи. А онзи, дето го показаха по телевизията, е здравеняк, бабаит, нищо общо с другия, можете да ми вярвате.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Онова типче приличаше на лястовичка, много добре си го спомням. Все още е на свобода и ме дебне. Сега вече ви казах всичко и искам охрана. И честен кръст, аз нищо не съм направил, само им пазех…

— Гърба, чух, не се пъни повече. Но не мислиш ли, че човек може да се промени за пет години в затвора? Особено ако е решил да си го върне и отмъщението му е станало фикс идея? Не мислиш ли, че мускулите могат да се придобият, за разлика от мозъка? И че ако ти си си останал все така тъп, той може да се е преобразил?

— Защо?

— За да измие срама, за да живее и да ви осъди.

Адамсберг извади от шкафа пластмасов плик с голям кремав пощенски плик вътре и леко го разклати пред очите на Рубо.

— Това познато ли ти е?

— Да — отвърна Рубо, бърчейки чело. — Имаше един такъв на земята, когато преди малко излязох от къщи. Беше празен и вече отворен.

— Той е бил, сеячът. От този плик са излезли убийствените бълхи.

Рубо сключи ръце върху корема си.

— Да не би да те е страх от чумата?

— Не особено. Не вярвам много на тия щуротии, те са за заблуда на противника. Мисля, че той е удушвач.

— И си прав. Сигурен ли си, че този плик не е бил у вас вчера?

— Сигурен съм.

Адамсберг замислено прекара ръка по бузата си.