Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Мислите ли, че тя ще проговори?

— Вероятно. Мари-Бел обича да си разказва живота.

Тъкмо да напусне сградата, и един куриер му връчи пакет, който той отвори на улицата. Вътре беше мобилният му телефон, който той постави върху багажника на една кола, за да прочете договора, свързан с горното . Бълхата жива. Старият номер запазен и пренесен в нов апарат. Доволен, Адамсберг го прибра във вътрешния си джоб и продължи пътя си с ръка върху джоба, сякаш за да затопли апарата и да поднови прекъснатия диалог между двамата.

Забеляза Ноел и Ламар на пост на улица Конвансион. По-ниският беше Ноел. Уши, късо подстригана коса, яке равно на Ноел. Високият със скованата стойка бе Ламар, бившият жандарм от Гранвил. Двамата мъже хвърлиха бърз поглед към краката му.

— Да, Ламар, знам. Ще си купя по-късно. Качвам се — каза той и посочи четвъртия стаж. — Можете да си вървите.

Адамсберг прекоси луксозното фоайе и се заизкачва по покритото с широка червена пътека стълбище. Забеляза прикрепения към вратата на Мари-Бел плик още преди да стигне площадката. Бавно изкачи последните стъпала, шокиран, и приближи до белия правоъгълник, върху който бе изписано името му — Жан-Батист Адамсберг .

Отлетяла. Мари-Бел бе отлетяла под носа на пазачите си. Избягала. Избягала, без да я е грижа за Дамас. Адамсберг навъсено откачи плика. Сестрата на Дамас бе напуснала пламналия терен.

Сестрата на Дамас и сестрата на Антоан.

Адамсберг тежко се отпусна на едно стъпало с плика на коленете си. Осветлението угасна. Антоан не беше измъквал информация от Мари-Бел, Мари-Бел сама му я беше давала. На Юрфен убиеца, на Юрфен послушния. На заповедите на сестра си Мари-Бел Юрфен. Обади се на Данглар, без да пали лампата.

— В кола съм — каза Данглар. — Спях.

— Данглар, имало ли е още едно незаконно дете на Елер-Дьовил в семейството в Роморантен? Момиче?

— Това се опитвах да ви кажа. Мари-Бел Юрфен е родена две години преди Антоан. Тя е полусестра на Дамас. Не го е познавала, преди да се установи в Париж преди година.

Адамсберг мълчаливо поклати глава.

— Неприятно, а?

— Да. Търсех убиеца. Е, намерих го.

Адамсберг затвори, стана, за да запали лампата, облегна се на вратата и разпечата писмото.

Драги комисарю,

Не ви пиша, за да ви улесня нещата. Вие ме смятахте за идиотка и това ми е неприятно. Но тъй като имах вид на идиотка, нямаше как, не ви се сърдя. Пиша ви заради Антоан. Искам да прочетете това писмо на процеса, защото отговорността не е негова. Аз го насочвах от начало до край, аз поисках от него да убива. Аз му казвах защо, кого, къде, как и кога. Антоан не е отговорен за нищо, той само ми се подчиняваше, както винаги е правел. Не е виновен за това и не е виновен за нищо. Искам да го кажете на процеса, мога ли да разчитам на вас? Бързам, защото нямам много време. Глупаво беше от ваша страна да се обаждате на Лизбет и да я пращате при стария в болницата. Защото Лизбет, макар да не и личи, понякога има нужда от утеха. От моята утеха. И веднага ми се обади, за да ми разкаже какво се е случило с Декамбре.

Така разбрах, че убийството на стария се е провалило и че Антоан е зад решетките. Не ви трябва много време, за да разберете кой е баща му, още повече че майка ми не го крие, и да дойдете тук. Долу в една кола вече има двама от вашите. Но въпреки това ще се измъкна. Не си давайте труда да ме търсите, само ще си загубите времето. Разполагам с много пари, които източих от сметката на онзи глупак Дамас. Имам и една африканска носия, която Лизбет ми беше дала за един празник, така че вашите хора изобщо няма да се усетят, в това отношение съм спокойна. Затова няма как, откажете се.

Ето набързо някои подробности, за да разберете, че Антоан няма никаква вина. Той мразеше Дамас колкото мен, но е неспособен да скрои какъвто и да било план. Като дете, освен да слуша майка си и баща си, когато го пердашеше, го биваше само да души кокошките и зайците, за да си излее яда. И не се промени. Баща ни може да е бил царят на аеронавтиката, но беше преди всичко царят на мръсниците, това трябва добре да го разберете. Можеше само да надува корема на жените и да ги налага. Имаше един първи син, законен, когото отгледа в коприна в Париж. Говоря за онзи превъртял Дамас. Ние бяхме позорното семейство, плебсът от Роморантен, и той никога не ни призна. Въпрос на репутация, така казваше. Затова пък по въпроса за шамарите не се пазареше и тримата с майка ми и брат ми ги получавахме в изобилие. На мен не ми пукаше, бях решила един ден да го пречукам, но той сам се очисти. А по въпроса за мангизите, даваше на мама колкото да оцелеем, защото се боеше да не би съседите да започнат да си задават въпроси, ако живеем нашироко. Мръсник, животно и страхливец, ето такъв беше.