Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Когато пукна, с Антоан си казахме, че не виждаме защо да не получим част от парите, след като не сме получили името. Имахме право, бяхме негови деца все пак. Хубаво, обаче трябваше и да го докажем. А ДНК тестове не можеха да се направят, след като се беше изпарил над Атлантическия океан. Но можехме да се заемем с Дамас, който си прибра кинтите, без да ги дели. Обаче знаехме, че Дамас няма да се съгласи на ДНК тест, тъй като щеше да загуби две трети от богатството. Освен ако ни заобича, помислих си. Освен ако се привърже към мен. Доста съм добра на тази игра. Мислехме наистина да го отстраним, но аз казах на Антоан, че и дума не може да става — когато отидем да си искаме наследството, кого щяха да заподозрат? Нас, няма как.

Дойдох в Париж само с тази идея — да му съобщя, че съм му полусестра, да му поплача на рамото и да го накарам да ме приеме. Дамас тутакси падна в капана. Разтвори ми обятията си, само дето не се разрева, а когато разбра, че има и полубрат, стана още по-зле. Готов беше на колене да ми падне, истински будала. Щеше да ни върви като по вода на нас с Антоан с плана ни за ДНК пробата. А щом получехме двете трети от парите, щях да зарежа Дамас. Не ги обичам особено тия юначаги, дето все вдигат перки, а иначе само хленчат. Чак по-късно забелязах, че на Дамас му хлопа дъската. Тъй като бе готов на колене да ми падне, а имаше нужда от подкрепа, той ми разказа всичко за откачения си план, за отмъщението, чумата, бълхите и останалата щуротия. Бях в течение на всички подробности, той ми ги разказваше с часове. Имената на хората, които бе открил, адресите, всичко. И за миг не повярвах, че малоумните му бълхи могат да убият, когото и да било. Нямаше как, промених плана, поставете се на мое място. Защо да получим две трети, след като можехме да имаме всичко? Дамас разполагаше с името си и това беше огромно богатство. А ние нямахме нищо. Най-хубавото беше, че Дамас не желаеше дори да се докосне до мангизите на баща си, казваше, че те са прокълнати, че са мръсни. Между другото, останах с впечатлението, че и той не се е забавлявал особено като малък.

Но да побързам. Достатъчно беше да оставим Дамас да се занимава с фантазиите си, а ние да убиваме след него. Ако осъществяхме идеята си, Дамас отиваше в пандиза до живот. След осемте убийства щях да пусна ченгетата по следите му уж без да искам. Доста съм добра в това отношение. След това, тъй като беше готов на колене да ми падне, щях да управлявам богатството му, тоест да му го отмъкнем заедно с Антоан, и сбогом, прощавай, справедливостта тържествува. Антоан само трябваше да ме слуша и да убива, работата бе добре разпределена, а той обича това, да слуша и да убива. Аз не съм достатъчно яка, а и не ми е по вкуса. Помогнах му да примами двама от мъжете навън, Виар и Клерк, когато ченгетата бяха навсякъде, и той ги очисти един след друг. Затова ви казвам, че вината не е на Антоан. Той просто ме слушаше, той не знае да прави друго. Ако го пратя на Марс да ми донесе ведро с вода, ще отиде, без да му мигне окото. Вината не е негова. Ако го изпратят в някоя клиника за интензивно лечение вместо в затвора, би било по-справедливо, защото нали, няма как, той не е виновен. Той няма нищо в главата.

Дамас разбра, че хората умират, и друго не го интересуваше. Убеден беше, че „силата на Журно“ продължава да действа и това му стигаше. Горкият мухльо. Така щях да го баламосвам до края, ако не се бяхте появили вие. Няма да е зле и той да изкара малко интензивно лечение.

Аз нямам проблеми. Никога не са ми липсвали идеи и не се кахъря за бъдещето си, бъдете спокоен. Добре ще е, ако Дамас изпрати малко от ония прокълнати пари на мама. И главно, не забравяйте Антоан, разчитам на вас. Целувки на Лизбет и на онази нещастна будала Ева. Целувам ви, вие пратихте всичко по дяволите, но аз лично харесвам такива като вас. Не ви се сърдя.

Адамсберг сгъна писмото, седна в сянката, подпря брадичката си с юмрук и дълго не помръдна.

В Бригадата, без дума да пророни, отвори килията на Дамас и му направи знак да го последва в кабинета му. Дамас придърпа един стол, отхвърли назад коси и го загледа — внимателно, търпеливо. Все така безмълвно Адамсберг му подаде писмото на сестра му.

— За мен ли е? — попита Дамас.

— За мен. Чети.

Дамас трудно понесе удара. Писмото висеше между пръстите му, главата му се опираше в ръката му и Адамсберг видя как върху коленете му капят сълзи. Прекалено много новини накуп — омразата на брата и сестрата и абсолютната глупост на силата на Журно. Адамсберг тихо седна срещу него и зачака.