Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Нищо ли им е нямало на бълхите? — прошепна накрая Дамас с все още наведена глава.

— Нищо.

Дамас дълго мълча с вкопчени в коленете си ръце, сякаш беше изпил нещо гадно, което не можеше да преглътне. Адамсберг почти виждаше как ужасяващата маса на реалността се стоварва върху него, премазва главата му, спуква идеалния кръг на света му като балон, обезкървява развинтеното му въображение. Зачуди се дали този човек ще може да излезе прав от кабинета с товара, сгромолясал се отгоре му като метеорит.

— И не е имало чума? — попита Дамас едва чуто.

— Никаква.

— Не са умрели от чума?

— Не. Умрели са удушени от полубрат ти Антоан Юрфен.

Ново свличане, ново сгърчване на ръцете върху коленете.

— Удушени и намазани с черно — продължи Адамсберг. — Не се ли учуди от следите от душене, от въглищната прах?

— Учудих се.

— И какво?

— Помислих, че полицията си измисля, за да скрие за чумата, за да не плаши хората. Но е било истина?

— Да. Антоан е минавал след теб и ги е ликвидирал.

Дамас погледна ръката си, докосна пръстена си.

— А Мари-Бел го е ръководила?

— Да.

Ново мълчание, нов срив.

В този миг влезе Данглар и Адамсберг му посочи с пръст писмото, паднало в краката на Дамас. Данглар го вдигна, прочете го и мрачно поклати глава. Адамсберг написа няколко думи на един лист и му го подаде.

Извикайте доктор Ферез за Дамас — спешно. Предупредете Интерпол за Мари-Бел — никаква надежда, прекалено е хитра.

— И Мари-Бел не ме е обичала?

— Не.

— Мислех, че ме обича.

— И аз мислех така. Всички мислеха така. Всички ни преметна.

— А обичала ли е Антоан?

— Да. Малко.

Дамас се сви на две.

— Защо не ми е поискала пари? Щях да й ги дам всичките.

— Не са си представяли, че е възможно.

— И без това не искам да ги докосвам.

— Ще ги докоснеш, Дамас. Ще платиш на един сериозен адвокат да защитава полубрат ти.

— Да — каза Дамас, все така заровен в ръцете си.

— Трябва да се погрижиш и за майка им. Тя няма от какво да живее.

— Да. „Дебеланата от Роморантен“. Винаги така я наричаха вкъщи. Не разбирах какво искаха да кажат, нито за кого говореха.

Дамас рязко изправи глава.

— Няма да й кажете, нали? Няма да й кажете?

— На майка им ли?

— На Мане. Няма да й кажете, че бълхите й не са били… не са били…

Адамсберг не се опита да му помогне. Дамас трябваше да произнесе думите сам, много пъти.

— Не са били… заразени? — довърши Дамас. — Това ще я убие.

— Аз не съм убиец. Нито ти. Помисли по този въпрос, помисли добре по този въпрос.

— Какво ще ми направят?

— Ти не си убил никого. Виновен си само за трийсетина ухапвания от бълхи и за всяване на паника.

— Тогава какво?

— Съдията няма да повдига обвинение. Можеш да си тръгнеш още днес, веднага.

Дамас се изправи с мъка като капнал от умора човек, стиснал юмрук около диаманта. Адамсберг го проследи с поглед и тръгна след него, за да види как ще реагира на първия си контакт с истинската улица. Но Дамас зави към отворената си килия, сви се на кълбо върху леглото и повече не помръдна. На своето легло Антоан Юрфен лежеше в същата поза, но обърнат на другата страна. Бащата Елер-Дьовил бе свършил добра работа.

Адамсберг отвори килията на Клемантин, която пушеше и редеше пасианс.

— Е? — каза тя, като го погледна. — Какво става? Всички ходят насам-натам, не можеш разбра какво става.

— Можете да си вървите, Клемантин. Ще ви откарат до Клиши.

— Време беше.

Клемантин загаси фаса си на пода, навлече жилетката си и грижливо я закопча.

— Хубави сандали имате — каза тя с тон на познавач. — Добре ви лягат на крака.

— Благодаря — каза Адамсберг.

— Хей, комисарю, сега, когато вече се поопознахме, сигурно можете да ми кажете дали са пукнали тримата последни мръсници? С цялата тази олелия наоколо не проследих новините.

— И тримата са умрели от чума, Клемантин, най-напред Кевен Рубо.

Клемантин се усмихна.

— После още един, забравих му името, и накрая Родолф Месле, гътнал се е преди час.

— Браво — каза Клемантин и широко се усмихна. — Има справедливост. Просто не трябва да се бърза, това е.

— Клемантин, убягва ми името на втория, ще ми го припомните ли?

— На мен няма начин да ми убегне. Анри Томе от улица Гренел. Последният боклук.

— Точно така.

— А малкият?

— Заспа.

— Естествено, както му бяхте скочили отгоре, всеки ще се умори. Кажете му, че в неделя го чакам за обяд, както обикновено.

— Ще дойде.

— Ами мисля, че всичко си казахме, комисарю — заключи тя и му подаде ръка. — Ще напиша по една бележка на вашия Гардон да му благодаря за картите, и на другия, високия, един такъв малко пухкав, плешив, добре облечен, с вкус.