Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Адамсберг разсеяно слушаше, като от време на време хвърляше поглед към все по-безлюдния площад. Льогерн закачаше урната си на платана за през нощта. Звъненето на телефоните, което го преследваше и извън Бригадата, постепенно затихваше. Колкото по-постен бе разговорът, толкова по-успокояващо му действаше. Писнало му бе от сериозни разсъждения.

— Добре де — каза Мари-Бел, най-после решила да бъде откровена. — Заради Ева е, защото тя вече не можеше да понася мъжете, а сега сякаш се пробужда. С Дамас вижда, че съществуват и по-добри мъже от изрода, който я е пребивал. И това е добре, защото няма как, животът на жената без мъж не струва пукната пара. Лизбет не смята така, тя казва, че любовта е пълна глупост, че не заслужава и капка внимание. Разбирате ли сега?

— Тя проститутка ли е била? — попита Адамсберг.

— От къде на къде — каза Мари-Бел шокирана. — Защо говорите такива неща?

Адамсберг съжали за въпроса си. Простодушието на Мари-Бел бе по-голямо, отколкото можеше да предвиди, и толкова по-отморяващо.

— Това е от професията ви — констатира Мари-Бел огорчено. — Деформира ви.

— Май да.

— А вие вярвате ли в любовта? Позволявам си да питам наляво и надясно, защото тук мнението на Лизбет е закон.

Адамсберг не отговори и Мари-Бел поклати глава.

— Няма как — заключи тя. — С всичко, на което сте се нагледали. Но съветникът подкрепя любовта, все едно дали е глупост или не. Той казва, че е по-добре да направиш една хубава глупост, отколкото да седиш със скръстени ръце. И това е вярно за Ева. Тя се пооживи, откакто вечер помага на Дамас с касовия отчет. Само че Дамас е влюбен в Лизбет.

— Да — каза Адамсберг, забелязвайки с удоволствие, че разговорът се върти в кръг. Колкото повече се върти, толкова по-малко ще трябва да говори и по-малко ще мисли за сеяча и стотиците врати, които в този същия миг се покриваха с четворки.

— А Лизбет не е влюбена в Дамас. Така че, няма как, на Ева ще й е мъчно. На Дамас също ще му е мъчно, за Лизбет не знам.

Мари-Бел се замисли, опитвайки се да намери решение, което да задоволи всички.

— А вие — попита Адамсберг — влюбена ли сте в някого?

— О, аз — каза Мари-Бел, като се изчерви и потупа с пръст по писмото си — с моите двама братя имам достатъчно мъже, за които да се грижа.

— На брат си ли пишехте?

— На по-малкия. Той живее в Роморантен и обича да получава новини от нас. Пиша му всяка седмица и му се обаждам по телефона. Ще ми се да дойде в Париж, но Париж го плаши. Двамата с Дамас не са особено оправни. Малкият пък съвсем. Трябва да му казвам всичко, което да прави, дори с жените. А иначе е хубаво момче, русичко такова. Ама не, чака аз да го ръчкам, за да се размърда. Така че няма как, принудена съм да се грижа за тях, докато се оженят. Имам достатъчно работа, особено ако Дамас продължи с години да се върти около Лизбет за нищо. И кой после ще му бърше сълзите? Съветникът казва, че аз не съм длъжна да се грижа за него.

— Прав е.

— Но той се грижи за хората. Кабинетът му не остава празен и не може да се каже, че не е заслужил парите си. Умни съвети дава. Обаче аз не мога все пак да зарежа братята си.

— Това не пречи да се влюбите в някого.

— Напротив, пречи — твърдо каза Мари-Бел. — А и с работата, с магазина, няма как, не се срещам с много хора. Тук на площада никой не ми харесва. Съветникът казва да се поогледам малко по-надалеч.

Часовникът на заведението отмери седем и половина и Мари-Бел подскочи. Бързо сгъна писмото си, залепи марка на плика и го пъхна в чантата си.

— Извинете ме, господин комисар, но трябва да бягам. Дамас ме чака.

Тя тичешком излезе от бара и Бертен дойде да прибере чашите.

— Бъбрица — обясни нормандецът, сякаш за да оправдае Мари-Бел. — Не й вярвайте за всичко, което разправя за Лизбет. Мари-Бел ревнува, страх я е да не й отмъкнат братчето. Човешко е. Лизбет е жена, която е над тия неща, ама не всеки може да го разбере. Ще вечеряте ли?

— Не — отвърна Адамсберг и стана. — Имам работа.

— Кажете, господин комисар — рече Бертен, като тръгна след него към вратата. — Да я рисувам ли тая четворка или да не я рисувам?

— Вие не бяхте ли син на гръмотевицата? — обърна се Адамсберг. — Или онова, което чувам на площада, са празни приказки?

— Такъв съм — потвърди Бертен и вирна глава. — От Тусенови, по майчина линия.

— Е тогава, Бертен, ако не искате да ви изритат от рода на славните ви деди, не я рисувайте четворката.

Бертен затвори вратата с все още вирната глава и изпълнен с решителност — докато е жив, на вратата на „Викингът“ няма да се появи никаква четворка.