Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Сигурен ли сте, Вандуслер?

— Категоричен. Става дума за акостирането на „Големия Сент-Антоан“ на 25 май 1720 година на остров Иф. Корабът е идвал от Сирия и Кипър, натоварен със заразени денкове с коприна, а екипажът му вече е бил поразен от болестта. Липсващите имена на лекарите са Песонел баща и син. Те са вдигнали тревога. Текстът е известен, епидемията също, отнесла е половината град.

— Този младеж Есален, когото лекарите са посетили, знаете ли къде е било това?

— На площад Ленш, днес площад Ланш, зад северния кей на старото пристанище. Оттам болестта се е разпространила по улица Ескал, която вече не съществува.

— И това е сигурно?

— Напълно. Марсилия. Мога да ви изпратя копие от оригиналния текст, ако ви трябва потвърждение.

— Няма нужда, Вандуслер. Благодаря ви.

Адамсберг излезе от кабинета си, разтърсен от чутото. Доближи се до Данглар, който, подобно на трийсетина други полицаи, се опитваше да овладее телефонните обаждания и да измери възходящата крива, която следваше торнадото на суеверието. Голямата зала миришеше на бира и главно на пот.

Данглар остави слушалката, отбеляза си някаква цифра, вдигна потното си чело към Адамсберг и каза:

— Скоро в града няма да остане и една кутия боя.

— Марсилия — каза Адамсберг и постави посланието пред очите му. — Сеячът отлита за Марсилия. Ще пътуваме, Данглар.

— Боже мили — възкликна Данглар, като набързо прочете текста. — Пристигането на „Големия Сент-Антоан“.

— Попадали ли сте на този пасаж?

— Да, като споменахте за Марсилия, се сетих. Не знам дали щях да го разгадая веднага.

— По-известен ли е от останалите?

— Със сигурност. Това е била последната епидемия във Франция, обаче е била жестока.

— Не е последната — каза Адамсберг и му подаде статията за болест №9. — Прочетете това и ще разберете защо до довечера няма да остане и един парижанин, който да вярва на ченгетата.

Данглар прочете и поклати глава.

— Истинска катастрофа — каза той.

— Не използвайте вече тази дума, Данглар, моля ви. Свържете ме с колегата от Марсилия, квартала на Старото пристанище.

— За квартала на Старото пристанище отговаря Масена — промърмори Данглар, който познаваше дивизионните и главните комисари в цялата страна, както и районните началници. — Свестен тип, не е грубиянин като предшественика си, когото накрая понижиха за побоищата, с които искаше да накара арабите да пропикаят кръв. Масена го замести и е човек на място.

— Толкова по-добре — каза Адамсберг, — защото ще трябва да работим заедно.

В шест и пет Адамсберг застана на площад Едгар Кине, за да изслуша вечерното издание на новините, което не донесе нищо ново. Откакто бе принуден да използва пощата за посланията си, сеячът не можеше да спазва графика си. Адамсберг знаеше това и бе дошъл само за да огледа лицата на събралите се около Льогерн хора. Тълпата бе още по-гъста от предишните дни и много от присъстващите протягаха вратове, за да видят на какво прилича този „глашатай“, чрез който е било разпространено съобщението за заразата. Двамата полицаи, които непрекъснато наблюдаваха площада, имаха и задачата да бдят за сигурността на Льогерн, в случай че по време на четенето се появяха признаци за враждебно отношение.

Адамсберг стоеше до едно дърво доста близо до естрадата и Декамбре му описваше хората, които познаваше. Вече бе направил списък с около четирийсет имена, групирани в три колони — на най-ревностните, на редовните и на непостоянните — и придружени от физически описания, свързани с горното , както казваше Льогерн. Бе подчертал с червено имената на онези, които правеха залози относно изхода на корабокрушенията, със синьо бързаците, хукващи към работните си места веднага след края на четенето, с жълто заплеси те, които продължаваха да обсъждат чутото на площада или във „Викингът“, с виолетово интересуващите се от покупко-продажби. Всичко бе ясно и подредено. Със списъка в ръка Декамбре дискретно показваше с пръст на комисаря съответните лица.

— „Кормела“, тримачтов австрийски, 405-тонен, тръгнал от Бордо за Кардиф, изгубил се в мъглата близо до Газк-ар-Виле. Екипаж от четиринайсет души, спасен — завърши Жос и скочи от естрадата си.

— Гледайте — каза Декамбре. — Тези, които изглеждат стъписани, мръщят се и явно нищо не разбират, са нови.

— Един вид зайци — каза Адамсберг.

— Точно. А тези, които си приказват, клатят глави и размахват ръце, са редовни слушатели.