Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Докато трае епидемията обаче, правителството я пази в тайна. Застрашеното население е ваксинирано, без да се уведоми пресата за истинската причина за подобни извънредни мерки. В поредица от вътрешни докладни записки Епидемиологичната служба на Префектурата на полицията настоява да се скрие от населението възникналият проблем, който срамежливо назовава „болест № 9“. Така Генералният секретар пише през 1920 г.: „По няколко случая на болест №9 са регистрирани в Сент Уан, Клиши, Левалоа-Пере и в 19 и 20 район. (…) Напомням ви, че тази записка има строго конфиденциален характер и че не трябва да се всява паника сред населението“. Информация обаче все пак изтича и вестник „Юманите“ разкрива истината в броя си от 3 декември 1920 г. „Сенатът посвети вчерашното си заседание на болест №9. Що за болест е тя? В три и половина узнахме от г-н Годен дьо Вилен, че става дума за чума…“

Без да обвиняваме представителите на полицията, че и днес както вчера фалшифицират фактите, за да скрият от нас истината, тази люлка историческа справка полезно напомня на гражданите, че държавата си има свои собствени истини и че винаги добре е владеела изкуството на прикриването.

Адамсберг замислено отпусна ръка, като продължаваше да държи подривния вестник. Чума в Париж през 1920 година. За пръв път чуваше за подобно нещо. Набра номера на Вандуслер.

— Прегледах вестниците — каза Марк, без да изчака какво ще му съобщи комисарят. — Вървим към пълна катастрофа.

— Вървим — потвърди Адамсберг. — За чумата от двайсета година вярно ли е, или е кьорфишек?

— Абсолютно вярно. Деветдесет и шест случая, от които трийсет и четири смъртни. Въпросните вехтошари от предградията и няколко души от центъра, най-страшно е било в Клиши, отнесла е цели семейства. Децата събирали умрелите плъхове от сметищата.

— Защо не се е разпространила?

— Ваксинации и профилактика. Но главно самите плъхове като че ли са придобили имунитет към болестта. В Европа чумата вече е агонизирала. Само в Аячо е упорствала до 1945 година.

— А за мълчанието на полицията вярно ли е? За „болест №9“?

— Напълно, господин комисар, съжалявам. Невъзможно е да го опровергаете.

Адамсберг затвори и закрачи из стаята. Епидемията от двайсета година прищракваше в главата му като дискретен механизъм, който отваря скрита врата. Не само беше открил отправната си точка, но като че ли вече можеше да опита да премине през открехнатата врата и да се спусне по тъмното стълбище с лек мирис на мухъл, по стълбището на Историята. Мобилният му телефон прозвъня в джоба му и Адамсберг чу гласа на вбесения от сутрешните вестници Брезийон.

— Каква е тази идиотщина с потайната полиция? — крещеше дивизионният. — Какви са тия щуротии за чума през двайсета година? Испанският грип — да! Но чума! Искам веднага да публикувате опровержение.

— Невъзможно, господин дивизионен комисар. Всичко е истина.

— Подигравате ли ми се, Адамсберг? Или искате да се върнете на планинските си пасища?

— Не е там въпросът, господин дивизионен комисар. Имало е чума през 1920 година, имало е деветдесет и шест случая, от които трийсет и четири смъртни, а полицията и правителството са се опитали да укрият този факт от населението.

— Че поставете се на тяхно място, Адамсберг!

— Аз съм на тяхно място, господин дивизионен комисар.

Брезийон не отговори и тресна слушалката.

Жюстен или Воазне, единият или другият, отвори вратата на кабинета. Воазне.

— Напрежението расте, господи комисар. Обаждат се отвсякъде. Целият град е в течение, хората здравата са се шубелисали, вратите се покриват с четворки. Вече не знаем къде по-напред да огреем.

— Не огрявайте. Просто работете.

— А, добре, господин комисар.

Мобилният му пак звънна и Адамсберг зае обичайното си място до стената. Министърът? Съдията? Колкото по-напрегнати ставаха другите, толкова по-голямо безгрижие го обземаше. Откакто откри точката, се чувстваше напълно отпуснат.

Обаждаше се Декамбре. Той единствен тази сутрин не му каза, че е чел вестниците и че наближава катастрофа. Декамбре бе все така съсредоточен върху „особените“, които получаваше, преди да стигнат до ФАП. Сеячът определено отпускаше известен аванс на глашатая, сякаш държеше да му запази дадената му в началото привилегия или да му благодари, че му е послужил за трамплин, без да протестира.

— Сутрешната особена — каза Декамбре. — Заслужава внимание. Дълга е, пригответе се да записвате.