Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

— Сядай, направила съм ти тиганици. Знаеш, че вече не се намира каймак, та трябва да слагам сметана, няма как. Сипи си вино.

— Някога са изхвърляли заразените през прозорците, толкова много са били, и са ги намирали на улицата, изоставени като стари дюшеци. Тъжно е, а, Мане? Родители, братя, сестри.

— Не са твои братя, нито твои сестри. Това са свирепи животни, които не заслужават да стъпват по тази земя. После, едва после ще възстановиш силите си. Или те, или ти. Сега си ти.

Арно се усмихна.

— Знаеш ли, че свършват за няколко дни?

— Бичът божи ги поразява. Мисля, че вече са наясно.

— Разбира се, че са наясно. И треперят, Мане. Техен ред е — каза Арно и изгълта виното си.

— Хайде стига глупости, дошъл си за материала, нали?

— Трябва ми много. Дошъл е моментът на пътуването, Мане, нали знаеш, разширявам обхвата.

— Ама материалът си го бива, а?

На тавана старата жена се провря между клетките, от които се чуваше пищене и дращене.

— Хайде, хайде — промърмори тя, — стига сте врякали! Не ви ли храни добре Мане?

Тя вдигна една добре завързана торбичка и я подаде на Арно.

— Дръж — каза тя. — После ще си приказваме.

Докато слизаше по стълбата пред Мане и я пазеше да не падне, Арно развълнувано размахваше торбичката с мъртвия плъх. Страхотна специалистка беше Мане, най-добрата. Без нея нямаше да се оправи. Несъмнено той бе господарят, помисли си, докато въртеше пръстена, и го доказваше, но без нея щеше да е загубил още десет години от живота си. А от живота си имаше нужда сега, веднага.

Арно излезе от старата къща през нощта с пет плика в джобовете, в които помръдваха Nosopsyllus fasciatus , чиито провентрикули бяха заредени като торпили. Докато вървеше по алеята в мрака, си говореше тихичко. Провентрикула. Среден стилет на устния апарат. Хоботче, инжекция. Арно обичаше бълхите и с никой друг, освен с Мане, не можеше да разговаря колкото му душа иска за вътрешната им анатомия, огромна като небето. Но не котешките бълхи, дума да не става. Некадърни насекоми, към които изпиваше абсолютно презрение. Мане също.

Тази събота всички оперативни работници от Бригадата, които можеха да дадат извънредни часове, бяха помолени да се явят на работа и с изключение на трима с неотложни семейни ангажименти, екипът на Адамсберг бе в пълен състав, плюс подкреплението от дванайсет полицаи. Адамсберг пристигна още в седем часа и без да си прави илюзии, се запозна с последните лабораторни резултати, преди да се залови с купчината вестници, оставени на масата му. Опитваше се, доколкото бе възможно, да замени думата „бюро“ с думата „маса“, която не че особено го очароваше, но по-малко го потискаше. „Бюро“ му напомняше за бюрократ, бюджет, бюлетин. В „маса“ дочуваше масло, маслина, масаж. Масата плавно се стичаше, бюрото тежеше като воденичен камък.

Та на масата Адамсберг прегледа отчетите за последните технически постижения, които не водеха доникъде. Мариан Барду не беше изнасилена, шефът й твърдеше, че се била преоблякла за излизане в задната стая на магазина, но не уточнила къде отива, самият той имаше стабилно алиби, двамата любовници на Мариан също. Бе удушена към десет вечерта, след като бяха използвали сълзотворен газ като при Виар и Клерк. Изследването за наличие на бацили — отрицателно. По тялото никаква следа от ухапване от бълхи, както и по това на Клерк. В дома й обаче бяха уловили девет Nosopsyllus fasciatus , изследване за наличие на бацили — отрицателно. Пепелта бе от изгорено ябълково дърво. Никаква следа от помада, мазнина или друго вещество върху нито една от вратите.

В седем и половина вече звъняха всичките четирийсет и три телефона на Бригадата. Адамсберг изключи своя и отговаряше само на мобилния си. Придърпа към себе си купчината вестници — първите им страници не предвещаваха нищо добро. Предишната вечер, след съобщението за поредната „черна смърт“, излъчено в новините от осем часа, бе предупредил дивизионния комисар Брезийон, че ако сеячът отправи своите „предпазни и лечебни“ съвети към пресата, няма да могат да се опазят потенциалните жертви.

— А пликовете? — отговори Брезийон. — Пликовете са показателни.

— Той може да ги смени. Да не говорим за шегаджиите или за онези, които имат зъб на някого и ще започнат да ги пускат под вратите.

— Бълхите? — каза дивизионният. — Ако поставим охрана на всеки, ухапан от бълха?

— Бълхите невинаги хапят, — отвърна Адамсберг. — Клерк и Барду не са били нахапани. Освен това рискуваме в полицията да се изсипе тълпа от подплашени хора, нападнати от най-обикновени човешки, котешки или кучешки бълхи, и да пропуснем истинските мишени.