Фред Варгас - Бягай и не бързай да се връщаш

Изкачи се по улица Гете и бавно влезе във „Викингът“. Поръча си сандвич и седна на масата, която гледаше към площада — нежелана от никого маса, защото трябваше да си доста дребен, за да не си удариш главата във фалшивия корабен нос на дракар, закрепен на стената зад нея. Беше изял четвърт сандвич, когато Бертен стана и внезапно удари медната плоча над бара, предизвиквайки гръмотевичен шум. Адамсберг с учудване видя как всички гълъби на площада отлитат с пърхане, а в бара нахлува цяла тълпа клиенти, включително и Льогерн, на когото направи знак да се приближи. Глашатаят седна срещу него.

— Черни мисли ли са ви нападнали, господин комисар? — попита Жос.

— Липса на мисли ме е нападнала, Льогерн. Толкова ли ми личи?

— Аха. Изгубен в морето?

— Не знаете колко сте прав.

— Случвало ми се е три пъти и сме обикаляли из мъглата като въртоглави. Едва избягвахме една катастрофа и налитахме на друга. Двата пъти апаратите сами се развалиха. А третия път аз бях направил грешка със секстанта след една безсънна нощ. Уморен ли си, гафът е неизбежен. Още не мога да си простя.

Адамсберг изправи гръб и Жос видя как в очите му с цвят на водорасли се разгаря огънят, който бе видял да блести първия път в кабинета му.

— Я повторете, Жос. Повторете точно каквото казахте.

— За секстанта ли?

— Да.

— Ами така стана със секстанта. Сбъркаш ли, гафът е неизбежен, грешката е непростима.

Адамсберг се загледа в една точка на масата, съсредоточен, неподвижен, протегнал ръка, сякаш за да накара Жос да замълчи. Глашатаят не посмя да продължи и само гледаше как сандвичът се сгъва между пръстите на комисаря.

— Вече знам, Льогерн — каза Адамсберг, като вдигна глава. — Знам кога престанах да разбирам, кога престанах да виждам.

— Кого?

— Сеячът на чума. Престанах да го виждам, изгубих посоката. А сега знам и кога стана това.

— Толкова ли е важно?

— Толкова важно, колкото ако вие можехте да поправите грешката си със секстанта и да се върнете точно на мястото, където сте се били изгубили.

— Е, да — съгласи се Жос, — наистина е важно.

— Трябва да вървя — каза Адамсберг и остави една банкнота на масата.

— Внимавайте с дракара — предупреди го Жос. — Може да ви сцепи главата.

— Аз съм нисък. Идвала ли е „особена“ сутринта?

— Щяхме да ви кажем.

Адамсберг вече отваряше вратата, когато Жос попита:

— Връщате се на онова място ли?

— Точно така, капитане.

— Наистина ли знаете къде е?

Адамсберг посочи с пръст челото си и излезе.

Беше в момента на гафа. Когато Марк Вандуслер бе споменал за гафа. Точно в този миг бе изтървал посоката. Докато вървеше, Адамсберг се опитваше да си припомни думите на Вандуслер. Извличаше от паметта си образите, придружени от звуци. Вандуслер стоеше прав до вратата с лъскавия си колан и размахваше тънката си ръка, украсена със сребърни пръстени — три сребърни пръстена. Да, говореше за пепелта. Дотам бяха стигнали. Когато вашият човек е намазал тялото с пепел, той е сбъркал, всъщност е направил огромен гаф.

Адамсберг облекчено въздъхна. Седна на най-близката пейка, записа си забележката на Вандуслер в бележника и дояде сандвича. Още не знаеше накъде да върви, но поне бе открил отправната точка. Точката, в която секстантът му се беше развалил. И знаеше, че оттук нататък има шанс мъглата да се разсее. Изпита живо чувство на признателност към моряка Жос Льогерн.

Спокойно продължи пътя си към Бригадата, като спираше поглед на първите страници на вестниците, щом минеше покрай някоя будка.

Тази вечер, утре, когато сеячът изпратеше във ФАП новото си послание, своя гибелен Малък трактат за чумата , когато смъртта на четвъртата жертва станеше известна, никаква пресконференция вече нямаше да спре заразата на слуховете. Сеячът сееше и печелеше.

Тази вечер, утре.

— Ти ли си?

— Аз съм, Мане — нетърпеливо отвърна мъжът.

Едва влязъл, той се хвърли в обятията на старата жена, притисна я до себе си и леко я завъртя.

— Става, Мане, става! — каза той.

— Като мухи, измират като мухи.

— Гърчат се и падат, Мане. Спомняш ли си как някога заразените ги е обземала лудост, как са разкъсвали дрехите си и са тичали към реката, за да се удавят? Или са си удряли главата в някоя стена, за да я счупят?

— Ела, Арно — каза старицата, като го задърпа за ръката. — Да не стоим на тъмно.

На светлината на електрическото си фенерче Мане се отправи към дневната.